Приемете сърдечни привети от балкана. Пред вас сега се поставя тежка и отговорна задача — да работите при опасни условия. Ние знаем, че полицията непрекъснато ви наблюдава и преследва, че има постоянна жандармерийска блокада. Но независимо от това борбата изисква действие: да събирате храна, облекло, оръжие, да уреждате срещи с партизаните. За всичко това трябва мъжество, сила и вяра, дълбока вяра в близката победа. Ще се наложи личните интереси, личният живот да бъдат изоставени и да прегърнете борбата за свобода с цялото си сърце.
А можете да попаднете и в полицията, която от ден на ден става по-свирепа. Там достойно трябва да се държите, тъй както са се държали и се държат стотици и хиляди комунисти. Нито дума пред врага!
Ние твърдо сме убедени, че нашите славни девойки щедро ще подкрепят народните борци.
Дане, братле, обръщам се към тебе, защото те чувствам най-близка. С тебе сме споделяли и радост, и трудности в нашата борба. И още — защото съм сигурна, че ти ще увлечеш всички в активни действия.
Още един път привет!
Вела.”
С помощта на Милю Михайлов и секретаря на ОК на партията Любен Гумнеров успяхме да установим връзка с отряда. Милю ни донесе писмо от Любен Гумнеров. Хубавите думи в писмото ни въодушевиха. Това беше оценката на партията за нашето поведение, оценка, която не само радваше, но и много задължаваше.
Същата вечер потеглихме за „Ляска бивак”, където трябваше да се присъединим към отряда. До мястото имаше две-три нощи път. Движехме се в каменска местност. Всичко тук ни караше да се чувстваме по-уверени. Прегазихме Стара река, покатерихме се по Стража и на съмнало вече бяхме над жп линията до Дренов дол. Пред нас надолу прелетя мотрисата към Пазарджик.
— Ех, колко е приятно да се пътува в нея! — въздъхнах аз, като гледах след отминаващата мотриса.
— Комфорт, можеш да спиш колкото си искаш. Тръгнала от Лъджене тая заран и е дошла дотук за по малко от петнайсет минути. Като си представя, че този път сме го блъскали цяла нощ, вадили сме си очите, просто да не повярваш — рече Марко (Г. Шулев).
— Да са ни живи и здрави краката — обади се от тъмното гласът на Вела. — Те ще ни доведат и до победа!
Около „Ляска бивак” стигнахме в утрото на третия ден. Отдалече надушихме пушек, а мястото изглеждаше пусто. Спряхме. Цветан се упъти към скалите, под които беше лагерът. След него тръгна и Вела.
— Защо сам ще отиваш — възрази Вела. — Ако има нещо, по-добре е двама, все ще си помогнат.
С пистолет в ръка Вела тръгна след Цветан. След малко те се завърнаха и съобщиха, че в лагера намерили само Кръстьо (Славея) и още един нов партизанин, с който идваха насам. От Славей научихме, че Дед, бай Асен и група партизани се намират в дребака над Паталеница.
Отново потеглихме. Заварихме Дед, бай Асен и останалите другари в една ниска горичка на около двайсет-трийсет минути от Паталеница. Валеше проливен дъжд и не даваше на другарите да се отпуснат.
Трогателна и радостна беше нашата среща. Бай Асен ни гледаше развълнуван.
— До нас достигнаха какви ли не слухове, че всички сте избити.
След това той се обърна към Вела и към мене.
— Е, Пенке, получихте с Анка първото бойно кръщение, и то с чест, както подобава на истински партизанки.
След тези думи бай Асен ни представи на Георги Ликин (Дед), командира на отряда, човек с русо и широко лице, със следи от едра шарка. Той дружелюбно протегна ръка. Острият поглед на сините му очи загатваше корав и суров характер. А стегнатата му външност говореше за взискателност, ред и дисциплина към себе си и към другите.
Другарите се разместиха., сториха ни място под малкия навес, направен от две изопнати одеяла. Обкръжиха ни с внимание и грижи. Дребен, сух партизанин, когото нарекоха Альоша (Лазар Бойков), по предложение на Дед посегна на малките запаси храна, с които разполагаха, и ни предложиха хляб и мармалад.
Тук, край огъня, се запознахме и с новия комисар на отряда Милко (Лев Желязков), човек енергичен, с приятна външност и деликатен в обноските си. Още от първите разменени с него думи останахме с впечатление, че има разностранна и богата култура.
Тук, край Паталеница, ние, младежите от Чепинското корито, здраво се сприятелихме с двама нови партизани от Пловдивско — Жорката (Георги Владиков) и Новак (Костадин Кръстанов). Те бяха едва по на 17— 18 години и ни допаднаха със своята жива, неспокойна бодрост, с дръзкото младежко пренебрежение към несгодите на партизанския живот.
Край Паталеница останахме няколко дни. Районният комитет на партията поддържаше редовни връзки с кае. С Вела се срещнахме с другарите Димитър Халачев — студент, Темелко Фиткин и други от Паталеница. Чрез тях се свързахме с Пазарджишката гимназия и с брат ми, на когото поръчахме да ни изпрати дрехи, обувки и други необходими за нас вещи.
Един следобед бай Асен ни поведе към отряда. На другия ден сутринта спряхме в местността Гарванов камък, където бай Асен бе уговорил с другарите към седми, осми юни да изпратят хора, които да ни отведат в новия лагер. Но на Гарванов камък не намерихме никого. Да се върнем през деня беше неразумно, а и сили вече нямахме. Докато се изкачим по стръмните склонове, душата ни излезе.
Стоплени от юнското слънце, поспахме между редките храсти и се съвзехме. Толкова ни беше нужно на нас — да подремнем час-два, да похапнем криво-ляво и бодростта ни отново се възвръщаше. Партизанска младост!...
Милко поде с тих глас руска народна песен. Мелодията й се разля широка и волна, а думите й нежни и красиви... В тъмните му очи затрептя топлина, сякаш той виждаше просторите на руската земя, необятните степи и гори, пълноводните и чисти езера. Текста на песента Милко произнасяше на руски език ясно и чисто, та не беше трудно да се разбере смисълът й.
— Другарю комисар, вие знаете ли руски език? — го запита Вела.
— Знам.
— Кога сте го учили? Сигурно в университета?
— А ти много хубаво говориш български език, къде си го учила? — на свой ред запита Милко.
Ние го погледнахме в почуда. Що за въпрос? Но Милко ни гледаше с приветливите си засмени очи и закачливо мълчеше. Чакаше да разберем смисъла на неговите думи. А те означаваха: „Руският език е мой роден език.” Роден в Бесарабия, по-късно Милко се преселва в България.
Разбрала смисъла на отговора му, Вела поведе другарски сърдечен разговор с Милко. Задаваше и задаваше въпроси, а по много от тях изразяваше свое мнение. Той съсредоточено и внимателно я слушаше. Изглежда, в нейно лице Милко откри интересен, умен събеседник.
В тоя разговор Вела отново подхвана любимата за всички ни тема за Съветския съюз. А това допадна на Милко. Той с увлечение заговори за Страната на съветите, за руския народ—богатир. Оживяваха пред очите ни картини на руската природа, която познавахме от книгите на великите руски писатели. Слушахме стихове от Пушкин и Лермонтов, мисли на Белински и Чернишевски, песента на Горки „За сокола”, легендата за сърцето на Данко.
Край Гарванов камък чакахме целия ден, но никой не дойде. През нощта се отправихме към Батак. Вървяхме по склона към шосето Батак—Пещера.
Най-после намерихме отряда. Клоните на високи буки скриваха другарите от погледите на минувачите по шосето, което се нижеше на стотина метра под нас. Задължение на часовия, който стоеше на буката, беше да не изпуска от погледа си шосето.
На лагера попаднахме тъкмо навреме — бай Киро (Петър Марджев) раздаваше партизански качамак.
Събра се нашата младежка група и пак заживя както преди — задружно, сплотено.
Отново в отряда, отново с батачани, Тези „мълчаливи и скромни герои”, както често Вела ги наричаше, бяха преди всичко хора на действието. Може би това най много й допадна и я сроди с тях. Но не само тя ги обикна. И те й отговориха с трогателна нежност и топлота, с каквато даряваха собствените си деца, лишени сега от бащината им закрила. Батачани бяха повечето по възрастни и семейни хора. Затова вечер около огъня, като слушаше затрогващите им разкази за техните жени и деца, Вела често казваше: „Лесно ни е на нас, младите. Но какво да кажат тези бащи, оставили жени и невръстни деца. Та това, другари, е истински подвиг. А подвигът на техните жени и майки, братя, сестри и деца? Колко пъти са ни спасявали от явна смърт — сами презрели смъртта. Как хубаво ще бъде след победата всички да се съберем в Батак, да благодарим на тези герои и героини, на баташките ятаци, на народа. Батачани поклон заслужават.”