Първите ученически години пораждат и първия копнеж да направи нещо добро и хубаво. Тоя копнеж я кара да се вглежда във всичко, което я заобикаля. Може би някой се нуждае от помощ? Ще дойде време, тя ще порасне и ще има много какво да се прави, за какво да се бори. Но сега?
Сега нейната слаба детска ръчица ще помогне на птиците. Те всяка пролет се завръщат в тихия двор. С песни се връщат, с песни започват да вият гнезда. Сламка по сламка, малко кал, после пак сламки.
Как да им се помогне? Решението е намерено. На дълъг прът Вела връзва памук и го изправя на тела между крушата и стената на къщата. Място не можеше да си намери от радост, като виждаше как малките птички без страх започват да кръжат около пръта, кълват от памука и бързо го отнасят в гнездата.
Една сутрин вън на двора Вела намери паднало пиленце — безпомощно, слабо.
— Мамо, мамо, виж какво намерих. То е болно и не може да хвърчи! А майка му колко ли се безпокои сега и го търси. Мога ли да му направя гнезденце тук в стаята и да го храня, мамо?
Получила съгласието на мама, лицето й светва от щастие, грижи се за пиленцето, а седмица след това го взе на ръце, отвори прозореца и го пусна на свобода.
— Дано по-скоро намери своята майка и своите братчета!
Първият ученически колектив. У малката Вела се пораждат първите чувства на другарство, на привързаност към приятелчетата. Будна, схватлива, тя следи напрегнато всяка дума, всеки жест на учителката. Час по математика. Чуден свят на цифрите! Вела първа решава задачите. Измъчва я мисълта, че другите се бавят, че другарчетата се затрудняват. Умолителен поглед към учителката и тя тихо, на пръсти минава между редиците, с притисната до гърдите тетрадка, посочва с молив грешките.
Като малки в неделни дни често ни водеха на черква. Вела ходеше с голямо детско любопитство. Черквата и училището. И двете привличаха детското й въображение, всяко със своята сила. Черквата със своята ритуална тайнственост и хорско множество, училището със своите слънчеви далечини.
В началното училище се учеше два часа сутрин, два часа след обед. Почти всеки ден, при хубаво време, учителката водеше децата по околните хълмове. За първи път там Вела слушаше за посоките на света, за някои закони на природата. При разходките тя с внимание приемаше всяка дума на учителката за рекичките, за хълмовете, за върховете. И още с връщането си у дома разперваше ръце към слънцето да покаже какво е научила в първите уроци по география. Повтаряше кое дърво, кое цвете, кое растение как се нарича, Още тогава пролича — природата силно я привличаше.
Отрупваше брат ми като по-голям, като гимназист с въпроси по българска литература, по история, география. Искаше да чуе неговото мнение, да се увери в това, в което не беше много сигурна. В разговора им участваше внимателно, търсеше да долови най-същественото, което я интересуваше.
Голямо място в детския свят на Вела заемаха тогавашните списания „Детска радост” и „Светулка”.
С каква благоговейна радост тя очакваше всяка нова книжка, притискаше я до себе си като скъпоценен дар. Никой и нищо не беше в състояние да я откъсне от нея, докато не я изчете от първата до последната страница.
Чрез приказките тя цялата се пренасяше в света на бедните, страдащите, онеправданите. Какво ли не би дала да изтрие поне една сълза, да подаде ръка на паднал, да върне силите на болен, да озари усмивка нечие лице!
И колко е хубаво, че накрая, след жертви и изпитания правдата тържествува, че победата е винаги на страната на смелите, силните, честните!
Не ще минат много години и нейният духовен поглед ще се пренесе от приказния свят в света, който я обикаля, в него не измислени герои, а живи хора се трудят, страдат и се борят, и сърцето й ще остане завинаги при тях.
Постепенно, в по-горните отделения и класове, Вела под влияние на учителите започна да търси книги в училищната и читалищната библиотека за по-възрастни, докато по-късно стигна до „Под игото” на Иван Вазов и „Клетниците” на Виктор. Юго. Прочитането на тези книги я разтърси. В нея се събуждаха пориви на смелост, другарство, воля за борба, стремеж към свобода и справедливост.
Оживяват страниците на родната история. Какъв народ, какви герои е откърмила нашата земя! Думите още не достигат, за да изрази своя възторг пред образите на Ботев, Левски и Караджата. На помощ идват боите, блокчето. По страниците на блокчето затрептяват вълненията на детската душа, събудена за красотата на подвига, който по-късно тя сама ще извърши. Някои от тези рисунки сега се пазят в музея „Вела Пеева”.
Учебните занятия, колкото и интересни да бяха, не можеха да наситят жадната й душа. Един ден донесе сгъната в чантата си бяла касинка с червен кръст.
„Мамо, мамо, от днес съм членка на Червения кръст” – хвърли се тя към мама. „Да знаеш какви хубави неща ни говори учителката, ще помагаме на бедни и болни.”
На родителски срещи мама и тате получаваха един и същ отговор от учителите в началното училище и прогимназията. „За Величка не е необходимо да идвате. Тя е отлична по всички предмети. А за поведението й да не говорим. За пример е в цялото училище.” Това особено радваше мама и тате, които се отнасяха с чувство на дълбоко преклонение към просветата и към науката. Тяхна мечта беше да ни изучат.
„През четирите години на началното училище от първи до четвърти клас — пише в спомените си нейната учителка Мария Илинова — Вела беше моя ученичка. Преминаваше с отличен успех от клас в клас, очерта се като много добра разказвачка на уроците по история и география. Почти всички картини от четивата тя отразяваше в рисунките си. Учебната ни стая беше цяла украсена с Велини рисунки. Обичаше да играе на сцената в разни детски пиеси. Обичаше също и гимнастиката. Лека и пъргава, тя беше първенец в класа по скачане и бягане. Но най-важното, което забелязах в малката Вела, беше това, че тя още тогава обичаше да подпомага своите съученици и съученички с пособия и материали за ръчна работа.”
В игрите Вела цяла се отдаваше на своя копнеж да изживее като реалност един измислен свят на красота, действие, справедливост.
От сутрин до вечер дворът ни бе пълен с деца: Славка и Вела Захови, Марийка и Иванка Велеви, Вера Молхова и много други.
А кой не желаеше да играе с Вела! С парцалчета, керемидки, камъчета, сандъци, столчета тя изобретяваше своите новости в игрите, разясняваше правилата, а после всички скачахме с „парашут” (стария чадър на тате) от оградата, градяхме крепостни стени и къщи, „превземахме държави”.
Уморим ли се, ще приседнем вкупом на външната стълба. Вела внимателно ще извади няколко бучки захар, които са й дали в къщи, и всеки от нас получава парченце от любимото лакомство.
Особена радост и вълнение Вела изпитваше от училищните празници. Те бяха тържество на онова дълбоко демократично, възрожденско начало, което е обединявало духовете, създавало е национално самочувствие и през най-черните години на робството. А сега даваше на хората онова, което капиталистическата власт бе забравила: духовна храна, приобщаване към прогреса и културата.
Какъв светъл празник беше 24 май! Празникът на Кирил и Методий! Наши духовни светци! Малко и голямо изпълваше училищния двор. Колко цветя, колко песни! Едно горещо, родолюбиво чувство преливаше в душите на родители и деца, в единен ритъм биеха сърцата, щом се запее „Върви, народе възродени!”. А вечер със саморъчно направени фенерчета обикаляхме тъмните улици на Каменица, пръскахме мрака със стотици светулки, пеехме възрожденски песни. За Вела това бяха най-вълнуващи мигове. И не случайно милият спомен за този необикновен ден често я навестяваше даже в най-трудните партизански дни и нощи.
Друго духовно огнище, към което се стремеше Вела, беше читалището. Учителите заедно с група прогресивни младежи превръщаха читалищната сцена в олтар на правдата и красотата., в мост към душите и сърцата на хората. Тук под ръководството на запаления театрален деец, учителя, комунист Тодор Ямаков, се играеха драмите „Иванко”, „Борислав”, „Към пропаст”, „Хъшове”. Отзивчиви и чувствителни, заличавайки границата между сцена и живот, ние преживявахме родолюбие, дълг, любов, омраза, жертвоготовност като своя съдба. Ронехме сълзи, истински сълзи за трагичната участ на героите и напускахме салона опиянени от магията на изкуството.