Ще мине време и аз, живата, ще мога да се срещам с новите хора на Батак, достойни потомци на априлци и антонивановци, които го изградиха като обновен социалистически град, град паметник на силата и величието на българския дух.
(След победата моят личен живот ме свърза с Батак, с батачани — сроди ме с близките на загиналите и техните жени и деца. Как бързо минават годините. Сякаш беше вчера. А косите ни вече сребреят. Но нещо все по-често ме тегли към Батак, станал мое второ родно място. Когато тръгвам нататък, нещо трепва в мен, вълнува ме, преражда ме. Оживяват спомените за баташките партизани, с които борбата ни сроди завинаги!)
Един ден бай Стефан (Н. Чолаков) ни предложи да отидем заедно с него и да видим неговите обични деца Станка и Винко, които в определен час трябваше да минат с каруца по шосето. С готовност го последвахме, И наистина, в определения час се зададе каруцата с двете деца. Макар да ги наблюдавахме от доста голямо разстояние, за няколко минути изживяхме трепета и вълнението на неговите бащини чувства. Вперил поглед към шосето, бай Стефан беше обзет от някаква вътрешна радост, надигаше се в очите му пареща нежност и той гледаше каруцата, докато тя се загуби. А Вела? Тя цялата бе изпълнена с трепет пред бащините чувства на бай Стефан.
Два дни по-късно се състоя общо четническо събрание. На събранието Дед направи информация за някои промени в ръководството на отряда. Промените бяха следните:
Дед (Георги Ликин) — военен ръководител (досегашен военен ръководител).
Милко (Лев Желязков) — политически ръководител.
Асен (Георги Чолаков) — член на щаба (досегашен член на ръководството).
Серги (Георги Кацаров) — член на щаба (досегашен политически ръководител).
След това Дед представи Милко на партизаните и говори в най-общи линии за задачите, които партията поставя пред нас.
Говори и Милко — за Източния фронт, за титаничната борба, която се води между Съветския съюз и хитлеристите, за нашия принос в бъдещата антифашистка победа, за делата, които народът чака от нас... Думите му се редяха гладко, обмислено, умно. Леко и приятно беше да го слушаш.
Не забелязахме как дойде лятната нощ. Разговорите, разбира се, веднага се пренесоха край огъня. Там те са още по-сладки и увлекателни, като слушаш пукота на горящите съчки, клокоченето на врящата вода в казана и се носи миризмата на качамака. Така край огъня ни завариха Серги, бай Стефан и още някои другари, които идваха от път. Бяха изтощени, а лицата им мрачни. С тях беше и един непознат партизанин с атлетическа фигура и добродушно лице. От Цветан разбрахме, че това е Пашката (Георги Серкеджиев), за чиито партизански подвизи и съобразителност бяхме чували толкова много. Разговорите секнаха. Пристигналите носеха печални вести. Групата от Цалапишкия район, всичко единадесет души, след засадата на Картела бяха заминали към своя край с намерение да проучат положението в района и ако е възможно, да проведат някоя акция, да изведат нови партизани. В лют бой в местността Орешака, в землището на село Оризаре, загиват бай Йонко (Рангел Бръмбаров) и Мирчо (Спас Ерев). Това бяха свидни, скъпи жертви. През тези дни отрядът понесе още една скъпа жертва. Недалеч от лагера в престрелка беше убит Славея (Кръстьо Пеев) от Дорково.
Борбата продължава
Усилията на фашисткото правителство да унищожи отряда след акцията на Кьошка, като изпрати срещу нас няколко хиляди преследвачи, останаха напразни, Последваха нови акции, престрелки, засади. Отрядът прегрупираше силите си и нанасяше нови, внезапни удари на врага. В последните дни на юни лагерът на отряд „Антон Иванов” се намираше над село Нова махала, в дълбок дол, под който надолу, към Пещера текат водите на Новомахленската река. Над лагера минава изоставен дърварски път, който води пряко за Брацигово.
Сутрин в лагера е най-оживено. Всеки бърза да се измие, да се почисти и постегне, макар че няма за къде да бърза. Завърналите се от явка разказваха новините. Альоша (Лазар Бойков) раздава бедната чорба. Към обяд настъпват горещини и в лагера е мъртвило. Само долу край реката шетат отделни групички партизани: перат се, мият се, с една дума, водят борба с въшките. Всекидневие...
Ние с Вела непрекъснато се чистехме, перяхме се, а все се появяваха тези неприятни гадинки. Някои другари, с голям партизански опит на шега ни съветваха:
— Не се чистете, няма смисъл, те налитат повече на чистите дрехи.
На тоя лагер имаше много комари. Още привечер те идваха на облаци и бясно предяха около нас, впиваха се в лицата, във вратовете, по ръцете. Всекидневие...
Веднъж привечер Вела подхвана темата за наименованието на партизанските лагери.
— Наименованията на нашите партизански лагери — Радио бивак, Ляска бивак, Картоф бивак, и т. н, могат да изглеждат странни и неуместни за обикновения гражданин — говореше тя. — Но за нас, партизаните, те не са случайни. Наименованията на нашите лагери имат дълбоко съдържание, защото са свързани с вълнуващи събития.
Понякога отрядът преживяваше много дни на един и същ лагер, а той все си оставаше безименен. Изведнъж стане някакво събитие и името се появяваше естествено.
Така стана с лагера под Батак, който беше напуснат от отряда след престрелката в дъното на Баташкото плато и гибелта на Кръстьо Пеев (Славея). Дотогава той беше без наименование. Но след смъртта на Славея всички започнаха да го наричат „Славей бивак”. Наименование — паметник на героя.
— Как ли ще бъде наречен този лагер? С какво ли име ще го запомним ние, антонивановци? — се обади някой от другарите.
— Колко хубаво би било имената на нашите лагери да говорят само за събития, свързани с нашите победи, но...
Вела прекъсна своите думи. В момента се завърнаха от явка другарите Петър Велев (Румен) и Георги Шулев (Марко). Между тях не се виждаше Тодор Узунов (Никита). Лицата на Марко и Румен бяха сиво-зеленикави, подпухнали. Наскачахме и ги заобиколихме.
— Гледайте, другари, погледнете ръцете... отровиха ни... отровиха Никита... Къде се е чуло и видяло брат брата да трови?
Гласът на Румен трепереше от възмущение към своя по-малък брат, извършил това гнусно деяние. Смел комунист и революционер, достоен представител на трудова Пещера, Петър Велев е първият партизанин в Родопите. Загива геройски заедно с другарката си Златка — Зелма Декало, край село Фотиново в тежките дни на февруари 1944 година.
Ето как дойде името на лагера ни под Нова махала — „Никита бивак”. Това беше израз на дълбоката ни другарска скръб по прекрасния комунист и партизанин Тодор Узунов, работник от село Каменица.
Малкото място около радиоприемника на отряда почти винаги бе изпълнено с партизани. Тук идваха всички другари, които се намираха на „Никита бивак”. Очаквахме новините, очаквахме гласа на Москва и радиостанция „Христо Ботев”.
На 5 юни 1943 година немскофашистките войски започнаха дълго и грижливо подготвяно настъпление. На Курската дъга пламна едно от най-големите сражения през Втората световна война. Отбраната на съветските войски беше непреодолима. Стотици танкове и много пехотни немски дивизии се топяха под мощния огън на Съветската армия.
Няколко денонощия подред, сутрин, на обед, вечер, ние се трупахме около радиоприемника. Всяко съобщение за хода на Курската битка се коментираше най-оживено. Няма я вече предишната сила на хитлеристката армия! Дните минаваха, а тя не можеше да постигне какъвто и да е решителен успех.
Отрядът укрепваше и усилваше връзките си с населените места, особено с Батак, с работниците и служителите от горските стопанства. Все по-чести ставаха срещите с близки на баташките партизани, които работеха в балкана. На много от тези срещи ходеше и Вела. След всяка такава среща тя сякаш се прераждаше, говореше с възхищение за баташките жени. След като беше ходила в местността Банчов чарк, където я чакаше баба Йорданка Байчева, Вела сподели: „Гера, днес се запознах с една батачанка, истинска българка, същинска баба Тонка. Каква поразителна външна прилика и какво сходство в силата на духа!” По-късно, след победата, баба Йорданка Банчева разказва: „Вела и други партизани често идваха на среща с мене заедно с брат ми Тодор (Тодор Коларов). Бях с овцете в балкана и затова все се намираше нещо да ги нахраня и да им помагам с каквото мога. Още на първата среща брат ми каза: „Како, тази партизанка е по-голямата от двете сестри от Каменица, които избягаха в балкана. Оставила е майка и баща. И се бори да няма бедни и богати.” На тази среща Вела ми подари малка сгъваема чашка. Не я исках, знаех, че повече за нея е нужна, но тя настоя, искаше да ми остави нещо за спомен. Доскоро пазех тази чашка. Неотдавна я взеха в Музея на революционното движение в София. На една друга среща се запознаха с дъщеря ми Надежда, дълго разговаряха и когато си тръгваха и тя я запита какво ще правим, ако се случи нещо с нас, Вела спокойно й отговори: „Нищо страшно няма. Ще дойдете при нас...” Какво момиче беше Вела, с какво юнашко сърце.”