Получи се заповед да се стягаме за път към Баташкия балкан. Предстоеше ни дълъг поход през високия Карлък. Още през деня ликвидирахме лагера, замаскирахме всякакви следи от нашия престой и се изтеглихме в храстите край дърварската пътека. Всичкият партизански багаж бе в раниците и торбите. Всеки бе взел и част от общия багаж. Само големия опушен казан на кухнята никой не искаше да вземе. Не че е тежък, а е неудобен за носене.
Альоша (Лазар Бойков) го предлагаше на тоя и оня, всеки гледаше да се освободи от неприятния товар.
— Дайте го, аз ще го нося — предложи Вела, нарами го и дойде при партизаните от нашето бойно ядро.
— Защо си го натоварила? — с раздразнение я посрещна Цветан.
— Аз имам по-малко багаж, ще го нося.
— Защо пък ти трябва да го носиш? Малко ли са другите другари?
— Няма да го носи Альоша, който и без това има огромен домакински инвентар.
— Добре! Взела си го — взела! Ще го носим по ред! — завърши Атанас Семерджиев (Цветан).
Той знаеше, че раницата на Вела не е по-малко натоварена, отколкото раниците на останалите партизани. Тя винаги се стремеше да не изостане от другарите, а често пъти се товареше пряко силите си. По този повод другарите често пъти влизаха в пререкания с Вела, но тя беше непреклонна. Така стана и с казана.
През юли бяха организирани една след друга две акции. На двадесет и девети юли нападнахме светлоструйското държавно горско стопанство в местността Чекура. Акцията завърши с голям успех. Бяха взети големи количества хранителни продукти, обувки, взрив, фитил и др. Към полунощ отрядът напусна обекта. Всред колоната цареше оживление. Нашето бойно ядро предимно от младежи, ръководено от Цветан, се движеше в средата на колоната. На всяка почивка Вела вадеше от джобовете на раницата или дрехите си нещо за хапване и го делеше с другарите.
Огромният товар, който носеше всеки от нас, пречеше на бързото ни придвижване. Наложи се част от трофеите да скрием в гората.
На другия ден в този район противникът съсредоточи големи сили.
С бърз преход след три дни стигнахме до село Борино, където се намираше мандра със складирани кашкавал, сирене, масло, предназначени за немците на Източния фронт. Завзехме мандрата. Намерихме над 4000 пити кашкавал, повече от 10 големи бурета масло и сирене. Заехме се да пълним раниците. Вела хем се радваше на изобилието, хем съжаляваше, че от тези толкова цепни храни за отряда можем да вземем незначително количество, останалото трябваше да унищожим. В раницата й с усилие се вместиха четири пити, а тя продължаваше да се суети и да търси начин още да побере. Към този товар добави и две торбички с масло.
Поощрявани от Вела, селяните, които работеха на мандрата, започнаха да изнасят кашкавал и сирене навън. Изпокриха много от продуктите.
— Вземайте, всичко това е вашият труд и пот, вземайте, не се страхувайте.
Те се извръщаха, оглеждаха Вела и дълго цъкаха.
— Бе, то било вярно, и момичета имало в планината!
Вела се усмихваше дружелюбно:
— За вас, за бедните, се борим, другари! Помагайте ни, та да изгоним по-скоро немците и изедниците от нашата страна!
Жените надничаха изпод фереджетата, доближаваха до Вела и плахо я гледаха.
— И да знаете, като изгоним чорбаджиите, всички ще хвърлите фереджетата. Стига вече сте търпели този господарлък на мъжете и на Корана. Историята потвърждава, че цялото родопско население е чисто българско.
В този момент жените едва ли вярваха на Вела, но думите все пак бяха хвърлени в душите им, хвърлени като зрънца. Някои от тия зрънца непременно щяха да поникнат.
Към единадесет часа напуснахме мандрата. Георги Кацаров, Петър Нейчев и Атанас Юмерски останаха да я подпалят. Изнемогващи под огромния товар, започнахме да се изкачваме по малка пътечка.
Мандрата пламна от всички страни. Ярките пламъци се кълбяха на десетки метра височина.
Нападението на светлоструйското горско стопанство и опожаряването на мандрата край Борино създаде впечатление, че в района, в който се намираме, действа не една, а две партизански единици.
— Хем ми е жал за маслото и кашкавала, хем съм доволен — тюхкаше се Альоша (Л. Бойков), който вървеше до Вела. — По-добре да стане на пепел, отколкото немците на Източния фронт да ядат наше сирене и кашкавал.
Вела извръщаше поглед назад. Думите й бяха своеобразно потвърждение на Альоша:
— Никой не умее да уважава и цени труда на хората както комунистите, защото никой не е дал повече жертви от тях. Та нали именно комунистите, нашата идеология, провъзгласиха труда като основа на човешкото общество. Ето защо когато трябва да рушим и опожаряваме фабрики, жп линии, мандри, складове, изпитваме горчиво съжаление. Но ние унищожаваме блага, създадени от ръцете на трудовия народ, защото тези блага се присвояват от враговете на народа и служат на техните интереси.
Към обяд спряхме в едно дере на кратка почивка и да оставим част от багажа. Около осемдесет пити кашкавал бяха качени на високи елхи — запас за зимата. Продължихме пътя си. След като отрядът превали няколко височини, надвисва над оживено шосе. Наложи да се установим на почивка недалеч от шосето.
Едни налягаха да спят направо върху високата сочна трева — удобно легло за изморените ни тела, коренищата на дърветата или раниците използвахме за възглавница. Други се заеха да претопяват маслото. Тук се навърташе и Вела. Трети пък се увлякоха да берат диви ягоди, да приготвят халва и други деликатеси. Изведнъж откъм ливадите, където беше постът ни, се чуха изстрели. Полицията и жандармерията откри огън срещу нас.
Командите на Дед и бай Атанас бързо приведоха в ред целия отряд.
— Първо картечно, второ картечно, отделение, заеми позиция!
Тези команди, изглежда, смутиха полицаите, те се хванаха на нашата хитрост, умело приложена от бай Асен. Вдигнахме се във верига. Но веднага последва заповед на командването на отряда да се оттеглим на височината над лагера.
Заехме позиция. Полицията отново настъпи. На нашето младежко ядро беше възложено да слезе в лагера и да се опитаме да вземем част от изоставеното имущество. Звеното се разгърна във верига и се спусна надолу по склона, който опираше в ливадите. Гората беше рядка. Прикривайки се зад стеблата на боровете, предпазливо, със заредено оръжие, приближихме до изоставения лагер.
В лагера при бързото изтегляне бяхме оставили гюмовете с горещото препържено масло. Казанът продължаваше да стърчи над полу-изгасналия огън. Вела постоя над гюмовете с масло, поколеба се и ги катурна. Взехме изоставеното при внезапното оттегляне имущество и бързо се присъединихме към отряда. Полицията прегрупираше силите си, чуваха се команди.
Потеглихме колкото се може по-бързо. Трябваше да се отдалечим на значително разстояние.
Към полунощ отрядът спря на кратка почивка. Спахме само час-два и отново поход.
Осъмнахме на малък каменист връх. Не бяхме в състояние да продължим по-нататък .Силите се изчерпаха. В подножието на височините минаваше шосето Батак—Доспат. Правеше впечатление голямото оживление по него. Залегнали зад скалите, чакахме да мине денят. Трябваше да лежим съвсем неподвижно. Беше горещо, от два дена се хранехме само с кашкавал, измъчваше ни страшна жажда. Погледите на всички бяха устремени към пълноводната река, която течеше успоредно с шосето. „Кога ще се стъмни?” А времето сякаш минаваше още по-бавно. Към единайсет часа по шосето се зададоха камионетки с войска, жандармерия и полиция. След като прегрупира силите си, противникът настъпи от всички страни. Бяхме обкръжени. По численост и по въоръжение врагът далеч ни превъзхождаше. Нашето предимство бе в това, че заехме височината и имахме моралното превъзходство. Щабът нареди да пестим патроните. Трябваше да се задържим до вечерта и да пробием обръча. Колоните на врага стремително напредваха и стигнаха на разстояние около 40—50 м. Дочухме викове „Предай се!“. Ние отговорихме с огън, организирано, без паника.