С точност в попаденията бяха хвърлени единствените две бомби.
Картината на боя се е врязала в паметта ми.
Никола Чолаков (бай Стефан) с чифте в ръка, а Вела и аз с парабели се прикривахме, залегнали зад камъните. Вела повдигна глава зад раницата, търсеше полицаите. Дед й подвикна да се скрие, но тя отново се изправи. Разнесе се командата:
— Огън, другари! Стреляйте!
И тримата започнахме да стреляме.
Под нас напредваше отделение полицаи, пръснати във верига, водени от жандармерийски офицер с автомат в ръце.
— Огън по офицера — извика бай Стефан и се прицели.
Заредила втори пълнител, по същата цел стреляше и Вела. Стрелях и аз. Изведнъж офицерът политна и взе да се търкаля надолу по стръмнината.
А патроните привършваха. Срещу нас прииждаха нови подкрепления от войска и жандармерия. Всеки се сражаваше с вярата, че ще се измъкнем от този адски обръч. Нашата вяра не беше напразна. В разгара на сражението Георги Чолаков (бай Асен) слиза за момент на шосето и открива незащитено от противника място. Последва заповед за изтегляне. Под прикритието на няколко другари се спуснахме на шосето. Противникът своевременно разбра нашата маневра. Под вражеския кръстосан огън на тежки картечници трябваше да пробягаме шосето и да прегазим пълноводната река. Пробягахме. Ето я и реката. Нагазихме в студените води. Куршумите свиреха над главите ни, а как ни се искаше да наквасим устата си. Но всяко забавяне значеше смърт.
Тук загубихме младия другар Тошката (Иван Драганов). Бе тежко ранен от картечен откос и водата го понесе. Вела се откъсна от колоната и тръгна по течението, за да го стигне, но беше невъзможно, разстоянието беше голямо. Под град от куршуми, с усилие вървяхме през реката. По едно време куршум тежко нарани в шията Антон (Тодор Узунов) от Сатовча, който вървеше пред мен и Вела. Раненият загуби равновесие и политна. С Вела скочихме и го хванахме от двете страни. Излязохме от реката. Само на двайсетина метра от нас почваше гъста борова гора. Тези двайсет метра сега решаваха нашата съдба. Най-после стигнахме и гората. Зад нас остана смъртта — бяхме спасени! Раниците ни, пълни с кашкавал, останаха горе. От височината долитаха ругатни, псувни — противникът делеше трофеите — нашите партизански раници.
Вела влезе в ролята си на партизанска лекарка, като оказа първа помощ на Антон. Тя внимателно почисти и превърза раната му.
Заредиха се дни на глад и студ. Нямахме топли дрехи, нямахме завивки. И последваха нови акции.
През август заедно с група младежи Вела беше приета за член на партията. В живота на всеки човек има моменти, които не се забравят. Толкоз по-дълбоко те остават в съзнанието, щом това са моменти, които определят смисъла и съдържанието на твоите житейски дни. За приемането на Вела в партията разказва Георги Серкеджиев (Пашката): „След легендарната Вела втори в листата бях аз. Насядали върху влажната земя под големите елхови дървета в лагера „Кон бивак” край местността Станков чарк, ние се вълнувахме, чакахме откриването на тъй очакваното събрание. Лев Желязков, политкомисарят на отряда, се изправи, хвърли поглед към нас и каза такива думи, които не се забравят.
След като разказа накратко за славния път на Българската комунистическа партия, партията, която поведе народа на последния щурм, се спря кратко, но вълнуващо на кандидатурите на другарите.
С Вела бяхме седнали един до друг, побутнахме се и като че ли по команда станахме прави. Сърцата ни туптяха. Погледите на другарите ни преследваха весело и с любопитство.
От името на комсомолското ръководство Виктор (К. Томов) допълни онова, което не бе казано от политкомисаря, Серги, Дед, бай Асен, Горан и още много другари, желаещи да се изкажат.
— Приемат се с абсолютно мнозинство. Да ви е честито, другари, членство в партията! — заключи председателстващият Георги Кацаров (Серги). Член на партията! Каква радост! Какво високо звание! Какво голямо задължение!“
Същия ден, късно през нощта, при нас, в отряда пристигна ново попълнение — Буряна (Надежда Дамянова) от Брацигово и Огнян (Димитър Горостанов) от Априлци, Пазарджишко. Димитър Горостанов беше студент, енергичен и жизнерадостен другар, жаден за героични дела. След преминаването му в нелегалност той отишъл в Брацигово, за да се присъедини към отряда.
Макар че спяхме, с изключение на охраната, като дочухме оживяването около огъня, всички наскачахме, „Нова свежа струя пристигна в младежкия ни колектив” — радваше се Вела. Струпахме се около огъня да видим новодошлите, да чуем новини. Малко след това бай Асен, с когото бяха пристигнали другарите, каза: „Хайде, лягайте си и оставете новите другари да си починат, защото са много изморени.”
На другия ден след закуската при нас пристигна Дед заедно с Надежда Дамянова. Още отдалече, като се обърна към Вела, командирът на отряда каза: „Пенке, приемай ново попълнение, това е другарката Буряна, която ще бъде във вашия колектив.” Вела се ръкува сърдечно с нея и каза: „Ние вече се запознахме. И се разпоредихме за нейното настаняване.“ Още от първото ни запознанство Вела и аз се сродихме с Буряна, а и тя с нас. След като се устрои, Вела й предложи да отидем да се измием. За тази първа среща с нас Надежда Дамянова (Буряна) си спомня: „Ние — трите девойки — Вела, Гера и аз, отидохме в малката долчинка, където беше устроен чучур. Почакахме малко, докато ни дойде редът, тъй като повече от другарите миеха главите си. Вела също изми главата си, започна да сресва късите по момчешки подстригани коси. Аз помислих малко и реших, че щом всички си мият главите, така трябва да направя и аз, и подложих главата си под чучура. Стори ми се, че искри ми излязоха от очите, толкова беше студена водата. Навярно физиономията ми е издала това състояние, а при новаците е нещо обикновено, защото Вела се усмихваше отстрани и каза: „По-енергично, по-енергично разтривай главата си, за да се сгрееш.”
Съвместният живот, трудностите, взаимното разбиране ни свързаха трайно с Надя Дамянова. За нас с Вела тя стана наша по-малка сестра.
Нисичка, черноока, Надя имаше хубава, черна като смола къдрава коса. Беше с ученическа куртка и кафяв брич. Знаеше да пее руски песни и често гласът й тихо трептеше край партизанския огън. Надя беше дъщеря на стария комунист от Брацигово бай Васил Дамянов — участник в борбите на партията с цялото си семейство още от 1923 г. Още от първите дни на създаването на партизанското движение в Родопите неговото семейство се бе превърнало в една от крепостите на партизаните. Старата прихлупена воденица в местността Дренито беше станала място за срещи и явки, там се събираха храни и дрехи за отряда. Самата Надя, преди да излезе в балкана, била член на ремсовото ръководство в Пещерската гимназия. Като член на районния комитет на РМС бе поддържала връзка с ремсистите в казармата в Пещера. Много от старите партизани я знаеха като пъргава свръзка с отряда. Като я гледаш дребна, свенлива, ще се почудиш откъде се е взел у нея толкоз кураж!
След известно време се установихме на лагер в така наречения Ловец бивак, разположен между Брацигово и Пещера в местността Бобеково блато. Лагерът се намираше на високо и равно място, което позволяваше да наблюдаваме движението по шосетата Пазарджик—Брацигово, Пазарджик—Пещера и Брацигово—Пещера. Недостатък на лагера беше това, че водата трябваше да се изнася от изворчето, което беше доста далеч и ниско. Другарите от Брацигово ни снабдиха с няколко големи стомни и ние по дежурство изнасяхме вода.