Отново, за кой ли път, останахме без продукти. Това наложи една група, в която влизахме аз, Вела и Надя, да замине за брашно към Брацигово.
Тръгнахме по познати на брациговските партизани пътеки. В колоната вървяхме една след друга трите девойки. Особено развълнувана беше Надя от близката среща с родния град. Тя сякаш не вървеше, а хвърчеше. След изкачване на малка височина пред нас се ширна брациговската котловина и градчето се откри като на длан с възрожденските си къщи, китни дворове и градини. Приседнахме на закътано място не толкова от умора, а да поемем с очи омаята на красивата гледка. Вълнуваше се не само Надя. Та нали на 12 май 1940 г. с група ремсисти от пазарджишките гимназии бяхме изминали пеша пътя от Пазарджик до Брацигово, за да поднесем цветя пред паметника на Васил Петлешков и се преклоним пред неговия подвиг! Как топло и бойко ни посрещнаха брациговските младежи, как пяхме заедно с тях „Жив е той, жив е!” и късно през нощта се завърнахме пак пеша, поели в душите си глътка свобода и вдъхновение за нашата борба.
Завладяна от спомена, Вела нежно прегърна Надя:
— Знаеш ли, братле, оттогава Брацигово остана в сърцето ми. Все ми се струваше, че стъпваме по свети места. И сега имам същото чувство.
Трудният партизански живот, смъртната опасност, която пълзеше на всяка крачка около нас, нашата младост, жадуваща за красота и възвишеност, ни правеха особено чувствителни към героичните събития, към човешкия подвиг в името на висок идеал и ние ги търсехме като жива вода — да ни бъдат упование и пример, да каляват нашия дух, да ни правят бойци.
Такъв извор беше за нас и героичното Брацигово.
Вековна крепост на българския дух, то даде на България Васил Петлешков — символ на свята саможертва за народна свобода.
„Сам съм — други не търсете. Мене ще убиете, но свободата ще дойде.” С тези думи, изречени в пламъците на кладата и в мъките на погълнатата отрова, бяхме закърмени от първата читанка. И само те да бяха, пак името на Брацигово щеше да остане завинаги в нас като усещане за свобода и родина.
После пред нас се разкри и онова, което липсваше в читанките и в учебниците по история, но живееше в паметта на народа, в кръвта на новите борци.
За него ни разказа верният син на Брацигово, нашият пръв учител по партизанска борба Атанас Ненов.
Духът на Петлешков се преражда в стотици човешки съдби, в хиляди сърца:
— за да започне новата борба още от първия конгрес на Бузлуджа,
— за да се роди тук в 1919 г. първата родопска комуна, за да се вдигне тук тежка, кървава сватба през 1923 г., в която се венчават за свободата двеста петдесет и трима комунисти, комсомолци и земеделци.
Неин епилог са не само черните забрадки и безкръстните гробове на Грамадите, Стоилова воденица, Илчови ливади, но и предсмъртните думи на комуниста Славчо Карналов: „Стреляйте, мерзавци, мене ще убиете, но партията никога!”
Веднага след въстанието една въстаническа чета от 22 народни синове начело с Георги Златков, между които и комсомолките Вела Дюдюкова, сестрите Мара и Кръстила Дамянови и Дена Ненова, в най-върлия фашистки терор шета по своята малка земя от Батак до Перущица, от Радилово до Брацигово, респектира врага, напомня, че партията е жива и се бори.
Продължението на историческата летопис сега я пишеха с делата си брациговските партизани, комунистическите фамилии на Дамянови, Гилини, Златкови, стотици борци, верни ятаци и помагачи.
Революционно Брацигово отново беше крепост на партията, на партизанското движение и сигурен тил на антонивановци.
И ние с Вела имахме щастието да бъдем заедно с Атанас Ненов, с Никола Мишев (Панталей), Славчо Гилин (Серафим), Славчо Дишлянов (Савата) и др.
А какво ли отреждаше бъдещето?
Не допуснахме в тези минути на мълчалив разговор с героично Брацигово, че само след няколко месеца една брациговска скала ще стане отново юнашки гроб на скъпи другари — Лев Желязков, Атанас Ненов, Паница Семерджиев. Че в предсмъртния си час младият Паница, възторженият син на Брацигово, ще продължи за историята завета на Петлешков и думите на Карналов със своята устна хармоника и безсмъртна мелодия „Бой последен е този”.
Пристигнахме на определеното място навреме и натъпкахме раниците. Поехме по стръмните кози пътеки. Неочаквано се разрази страшна буря с гръмотевици и светкавици. Не се виждаше почти нищо — измокрихме се до кости. Най-лошото бе, че тежките раници ни опъваха назад, а пътят беше стръмен и дъждът се изливаше направо в гърбовете ни. Вела правеше всичко да облекчи състоянието ни. Поставяше каскета на Надя с козирката назад, за да не тече водата в гърба й. Подаваше ни ръка и ни измъкваше на най-стръмните места или повдигаше от време на време с ръце нашите раници, за да поеме част от непосилния товар. Но когато край нас по пътеката мина Слави Дишлянов (Савата) и попита как се чувстват „амазонките”, Вела побърза да отговори за всички ни: „Чувстваме се бодро и отлично.” Късно през нощта пристигнахме в лагера.
На по-голямата част от младежкия колектив бе възложено да изнесем вода за месенето на хляба. Вела доброволно се включи в носенето на водата и по стръмнините подхвърляше шеговито, че вече предусеща приятния дъх на топлите питки. Вечерта ние с Надя си легнахме, а Вела отиде с Атанас Семерджиев да месят питките. На разсъмване се завърна и ни събуди. Ние наскачахме от навеса, а Вела ни подаде по третина от допълнителната питка, получена от нея за извънредния нощен труд. Аз бях вече привикнала, но този жест на Вела особено трогна Надя, която възкликна: „За първи път, откакто съм в отряда, изпитвам сладостта на партизанския хляб. Дъха на тази първа топла питка никога няма да забравя.”
Разделени
През септември 1943 г. по указание на партията отрядът „Антон Иванов” започна мобилизация на комунистите и ремсистите от селата и градовете, разположени в неговия район на действие. Съставът му растеше буквално с всеки изминал ден. Стотици работници и селяни, служещи, студенти, войници, учащи се, млади и стари, младежи и девойки бяха готови всеки момент да се отзоват на призива на партията и РМС. Разбира се, всички не можехме да приемем, но в отряда идваха вече не отделни хора, а цели групи. Най-много партизани излязоха от Пловдив, Брацигово и Брястовица. Бяха формирани няколко чети.
На основата на бившето ядро на отряда беше формирана чета „Стефан Божков” на името на ръководителя на Септемврийското въстание през 1923 г. в Батак, убит край Пазарджик. Източно от река Въча действаха още три чети: „Петър Ченгелов”, „Георги Жечев” и „Кочо Чистеменски”, както и няколко отделни партизански групи.
На изток от река Въча се беше установил и щабът на отряда с отделна група партизани, определени да поддържат връзките с окръжния комитет на партията, с щаба на Втора оперативна зона и с отделните чети и групи, а така също да се грижат за охраната му.
Една сутрин на „Грозде бивак“ в района на Кричим, където се беше разположила чета „Стефан Божков“, пристигнаха Никола Мишев (Панталей) и Георги Серкеджиев (Пашката), В лагера настъпи оживление. Въпроси, въпроси — не ги оставихме да си поемат дъх. Патката се представи на командира на четата Найден и му връчи писмо от щаба на отряда. Бай Найден прочете внимателно писмото, кривна глава и рече:
— Другари, искат към щаба на отряда да ни вземат Пенка, Виктор, Жорката, Альоша, Миташа, Катя, Цветан и още неколцина.
Той повика веднага другарите, вписани в писмото, и нареди да се стягат за път. Всички се оказаха налице с изключение на Цветан, който беше в Чепинското корито.
За Вела това съобщение беше съвсем изненадващо. Предстоеше ни раздяла. Струваше ни се, че винаги ще бъдем заедно, че никога няма да се разделяме. И двете бяхме потиснати. Нямаше време даже да се опомним. Трябваше да се бърза. Всеки момент групата щеше да тръгне. До нас достигна гласът на бай Горан:
— Не зная защо така се постъпва, но правилно би било да не се разделят Пенка и Анка.