Другарите заминаха, без да можем да си поговорим с Вела, без да си кажем нещо повече. Така останах в лагера без моята сестра.
Към средата на септември група от двадесет и пет партизани с командир Никола Чолаков заминахме за Баташкия балкан със задачата да организираме подготовката за зимуване на чета „Стефан Божков“. Тя имаше здрави връзки с партийните и ремсови организации в Батак, Пещера, Брацигово, Чепино, Лъджене, Каменица, Ракитово, Дорково, Паталеница и други села от Пазарджишко. Особено голяма поддръжка и всестранна помощ четата получаваше от баташкото население и най-вече от семействата на братя Чолакови, братя Чаушеви, Димитър Чучулев, от ятаците Васил Пелев, Трендафил Пелев, Тодор Банчев, Димитър Янев, Тодор Коларов, Владо Узунов и др. Не е възможно да се изброят десетките и стотици ятаци и помагачи в Батак и другите села, които подпомагаха партизаните в този район.
Устроихме бивак в усоите на Калъч-борун близо до Батак. Още в първите дни бай Стефан потърси и намери подходящо място за землянка, където да се установи групата и да започне подготовка за зимуване на отряда. Задачата не беше лека. Трябваше да направим землянки за стотина бойци, скривалища за 6—7 тона брашно, 7—8 тона картофи, около 2 тона месо, за по тон сол, фасул, ориз, отделно дрехи, завивки, инструменти за изкопаване на землянките и всичко необходимо за нормалния живот на партизаните през зимата. Започна усилена работа. Групата се раздели на три с командири Никола Чолаков, Петър Марджев и Илия Чаушев, като И. Чолаков остана и общ командир. С подгрупата си той трябваше и да възстанови партийната и ремсова организация в Батак. В неговата група бяхме включени аз и Димитър Горостанов. Групата на Петър Марджев пое задължението да пренася в землянката хранителните продукти.
След заминаването на Вела за щаба на отряда получавах писма, кратки, но възторжени и сърдечни. От предишния сговорен младежки колектив тук бяхме само Кочо Гяуров, Димитър Горостанов, аз и някои други младежи. В тези напрегнати дни всички чувстваха отсъствието на Вела с нейната отзивчивост, с умението й да ободри и раздвижи младежкия колектив. Тъгуваха за Вела не само младежите, но и по-старите и авторитетни партизани.
Ще дойде при мене Тодор Коларов и ще ме заговори:
— Как липсва на всички ни нашата Пенка. Прекрасна сестра имаш, Анке. И умна, и смела, и добра. И какъв приятен събеседник.
Често идваше и Атанас Ненов — ще ми донесе малко захар или сланина, които получаваше при срещите си със своята другарка Траяна Ненова:
— Винаги, когато виждам Пенка, имам чувството, че е моята другарка. Има нещо много общо в израза на Одухотворените им лица, в умните и изразителни очи зад очилата, в скромността им, в обноските им, в поведението им. Сякаш са сестри.
После той продължаваше:
— Моята другарка е една малка, дребничка на ръст като тебе, а какво минало има! Участвала е в Испанската война, колко ранени е изнесла на гърба си.
При всяко идване в четата Георги Чолаков ще ми се обади, ще ми заговори за здравето, за работата, за трудностите на партизанския живот и сърдечно ще каже:
— Ето ти писмо от Пенка, поздравява те, често тъгува за тебе. А това е от младежите — малко витамини.
И ми подаваше консервна кутия, пълна с грозде.
Наминаваше и Никола Чолаков. Ще ми даде парче саздърма и бащински ще каже:
— Анке, вземи, това е допълнително, трябва добре да се храниш.
И накрая ще запита:
— Има ли вест от Пенка? Пише ли? Как се чувства край Пловдив?
Това и мене живо ме интересуваше. От кратките и възторжени писъмца на Вела аз разбрах, че тя е включена в активна и разностранна дейност. По-късно подробности научих от спомените на генерал-майор Атанас Шопов, тогава командир на чета, към която е била и Вела: „Зачестиха срещите на Вела със секретарите на ремсовите организации от селата Дедово и Храбрино. В разговорите с тях, пише той, Вела живо се интересуваше от живота на организациите при тогавашните трудни условия на жесток терор. Помагаше им, като ги насочваше към нови форми на работа, като се включват в комитетите на ОФ и станат най-близки помощници на партията. След дадените напътствия секретарите се завръщаха в селата още по-уверени и с високо чувство на отговорност изпълняваха поставените им задачи. Освен това тя участва в редица други акции.”
Работата по подготовката на зимуването вървеше много добре. Но не щеш ли, посред бял ден ненадейно в лагера влезе ловджийско куче. След него пристигнаха и ловците. Оказаха се добри младежи, които пожелаха да останат в отряда: Дамян (Стефан Ташев), Тошко (Стефан Вранчев) и Чавдар (Димитър Янев). Но кучето избяга. При това положение лагерът беше провален и трябваше да се търси ново място.
След няколко дни се установихме на нов лагер. Неговото пълно завършване съвпада с обявяването на състоялата се среща между тримата големи — Сталин, Рузвелт и Чърчил — в Техеран. В чест на срещата нарекохме лагера „Техеран”.
Бяхме изправени пред нови трудности. Трябваше да пренесем в новия лагер събраната и приготвена зимнина.
В началото на октомври пристигна ново попълнение.
На 3 октомври 1943 г. към отряда ни се присъедини и Петър Михайлов Мишев (Бако) от Пещера с двамата си синове Михаил (Качо) и Максим (Манчо). Преди домът на бай Петър бе сигурна база за партизаните. Макар и тежко болен, той изпълняваше достойно своя партиен дълг. С по-малкия си син Максим загина героично в бой с враговете през 1944 година.
В началото на ноември Никола Чолаков ни нареди аз и Димитър Горостанов да се срещнем с две ремсистки от Батак в местността Мирчовица.
Денят на срещата беше неделя. Още от сутринта с Огнян започнахме да се подготвяме. Макар дрехите ни да бяха износени, искахме да бъдем поне спретнати и чисти. И двамата се вълнувахме. Тръгнахме, съпроводени от Петър Марджев. Имах чувството, че не вървяхме, а летяхме към уговореното място... Пристигнахме първи. По едно време чухме парола и след нашия отговор на полянката изтичаха две девойки — красиви и жизнерадостни, с вкус облечени. Петър Марджев и Д. Хаджиев се отстраниха настрани, навярно отидоха на пост, а ние останахме с девойките. Това бяха активните баташки ремсистки Дафина Шпиртова и Цветана Дунева. Завърза се сърдечен разговор. Споделихме последните новини от Източния фронт, след това заговорихме за задачите на ремсовата организация в Батак, за нейното активно включване в подготовката на отряда за зимуване, за идването на нови ремсисти в отряда. След това на свой ред и девойките взеха да разказват за обстановката в Батак, за все по-активното и масово включване на баташката младеж във въоръжената борба. Разговаряхме още дълго. По едно време Петър Марджев излезе от гората и каза:
— Хайде, време е да тръгваме.
Сбогувахме се с девойките, уговорихме нови срещи и си тръгнахме.
Общуването с тези мили баташки момичета събуди у мене копнеж да видя Вела, да почувствам нейната топла сестринска обич. Къде ли е тя сега? Може опасност да грози живота й в този момент и аз не мога да й помогна.
На път за лагера Петър Марджев запита:
— Е, Анке, как ти се виждат баташките моми?
Вместо мен Димитър Горостанов бързо се намеси и отговори:
— Бива си ги момите, бяха много хубави.
И продължаваше да разказва възторжено за срещата. По едно време се обърна към мене съчувствено:
— Анке, като те гледах с тези износени панталони и цървули, жал ми беше, но какво да се прави, трудности.
И тримата започнахме да се смеем. След това се умълчахме, всеки потъна в мислите си. В съзнанието ми оживя близкото минало, екскурзиите, младежките веселия в Каменица. Така замислени неусетно стигнахме лагера.
Последваха нови срещи с баташките девойки.
Няколко дни след срещата ни с баташките моми един ден в лагера, натоварен с огромен пакет, пристигна Боян (Петър Вранчев). Още отдалече той се провикна:
— Анке, имаш много поздрави от баташките девойки.
И остави в краката ми огромния пакет.
— Това е от тях, подарък за тебе.
Зарадвана, благодарих и започнах да отварям пакета. Другарите се струпаха около нас. От пакета, под смаяните погледи на другарите, извадих кутия шоколадови бонбони, няколко сапуна за пране, дамски шушони, копринени и вълнени рокли и една плетена на машина ярко червена блуза с цип.