Звездите започнаха бавно да гаснат една след друга. Някой се изкашля глухо. Зашумяха тихите стъпки на часовите, които се сменяха.
Най-после далече от изток се показа живителното слънце. Партизаните се размърдаха и започнаха да се надигат.
Вела отвори очи, погледна нагоре и започна да се шегува:
— Ууу, какви сме поспалани! Ще си проспим младините. Хайде, ставайте!
Чак сега волята, която си бях наложила да не треперя, ме напусна и аз затраках силно със зъби.
— Витке, какво ти стана? — изплаши се Вела и се наведе над мене.
— Нищо, Пенке, сънувах лош сън.
— Какъв ти сън — и тя хвана студените ми ръце. — Та ти цялата си се вкочанила!
Опитах се да стана, но не можах. Тя клекна до мене и започна да разтрива гърба ми. Малките нежни ръце, сякаш бяха заредени с огромна скрита топлина, която преминаваше в мен. След няколко минути усетих, че в тялото ми се вля живителна струя.
Вела бръкна в джоба си, извади едно малко пликче и го отвори.
— Вземи едно аспиринче!
— Не искам, нищо ми няма!
— Ако не вземеш, ще ти се разсърдя!
Тя ме гледаше така нежно и умолително, че не можех да й откажа.
Предстоеше ни да нападнем лесничейството „Персенк”. Командирът даде заповед да се подготвим за акцията. Постлахме одеялото и трите седнахме върху него. Аз почистих пушката си. След това извадих пистолета си и започнах да го разглобявам. Погледнах към Вела. Тя беше взела парцалчета и грижливо чистеше капките роса от пушката си. Нежно я гладеше по приклада и й се радваше както малко дете на някакъв желан и скъп подарък. Загледана в нея, не усетих как бойната пружина на пистолета изхвръкна и падна в тревата.
— Какво стана, Витке?
— Изгубих пружината.
Трите наведохме глави над земята. Ровехме сантиметър по сантиметър, но напразно. Очите ми се напълниха със сълзи и брадичката ми затрепера. Вела ме прегърна.
— Успокой се, ще я намерим! Аз гледам с четири очи — засмя се тя и намести очилата си.
Най-после намерихме пружината.
Късно след обед дежурният дойде при нас и каза трите да се явим при командира на отряда.
Учудихме се — защо ли ни вика? Каква задача ще ни постави?
Отправихме се към големия бор, под който на паднало дърво бяха седнали командирът, комисарят и началник-щабът.
— Момичета, утре част от отряда заминава на акция. Тази нощ вие трябва да изпечете хляб. Вярвам, че ще се справите със задачата — обърна се към нас Дед.
Ние кимнахме с глава в знак на съгласие и тръгнахме.
Закипя работа. На малка полянка Томата и Страхил изкопаха трап. Над него направиха колиба от клони и листа, за да не се вижда огънят на нашата фурна.
Постлах едно платнище в трапа, насипах брашно н започнах да меся. Вела, Бойка, Страхил и Томата застанаха отстрани.
Слънцето бавно потъна в морето от далечни върхове. Настъпи нощ. Томата драсна клечка кибрит и я поднесе към сухите листа. Разгоря се буен огън и колибата светна отвътре.
— Колко е хубаво, каква романтика, а ние сме се умълчали — заплеска Вела с ръце. — Питките ще станат още по-вкусни, ако им попеем. Бойке, започвай!
Без да чака повече, славеят на отряда повдигна глава, приглади късо подстриганата си коса, където доскоро имаше две големи плитки, и тихо запя. Кадифеният, топъл глас се лееше на нежни вълни като звучните родопски чанове. След като завърши песента, Томата започна да декламира „Йохан”.
Аз направих питките, нашарих ги отгоре с вилица и станах.
— Сега е твой ред, Витке. От тебе искаме да издекламираш „Червените ескадрони” — предложи Вела.
Моят любим поет беше Смирненски. Никога не отказвах, когато ме караха да декламирам негови стихотворения. Избърсах ръцете си и започнах:
„В утрото на светла ера, с факела на нова вера...”
Вела се беше изправила пред мене. Огънят хвърляше алени талази върху нейното лице. Очите й бяха сериозни и сякаш съсредоточени някъде в бъдещето, когато червените воини ще слязат от конете и ще възцарят вечна правда и обич на света.
— Дали ще дочакаме този ден? — тихо, като че ли на себе си зададе въпрос Бойка,
— Ще дочакаме, Бойке, ще дочакаме — разпалено и с вяра отговори Вела. — И да видиш какъв живот ще изградим, „без бог, без цар”, както казва Гео Милев.
— А питките кога ще се пекат? — прекъсна концерта и мечтите ни Страхил.
Отново започнахме работа.
Рано сутринта дългата партизанска колона се проточи из гората. Трите стояхме една до друга и махахме с ръце към другарите, които често се обръщаха и също вдигаха десници.
Очите на Вела плуваха във влага. Тя гореше от желание да участва в акцията, но като съзнателна и дисциплинирана партизанка изпълни заповедта, без да протестира повече.
За закуска ни раздадоха картофи и извара. Всички насядахме заедно.
— Другари, чакайте — обади се преди да започнем Вела. — Сега ще ви покажа как се ядат картофи по „европейски“.
— Я да видим тази „европейска” закуска — засмя се един от партизаните.
Надигнахме глави и отправихме погледи към нея.
Вела забоде с вилицата си един картоф и започна внимателно да го бели с върха на ножчето си. След като го изчисти, артистично го поднесе към устата си.
В този миг откъм долния пост изтрещяха няколко изстрела. Лавна зловещо картечница. По клоните на дърветата за плющя дъжд от олово.
Всички скочихме, без да сме сложили нещо в устата. Командирът отдаде заповеди за бой. Партизаните бързо заеха местата си. Между дърветата започнаха да се мяркат сините униформи на полицаите.
— Предайте се, обградени сте! — зачу се нагъл дебел глас.
Отговорихме с огън. Фашистите спряха и залегнаха.
Легнала до мен, Вела процеди през зъби:
— Елате, елате, мръсни гадове!
Тя беше настръхнала като разярена лъвица. Очите й като че ли мятаха огнени светкавици зад очилата.
Притиснала до рамо приклада на пушката си, тя стреляше по враговете.
Атаката на полицаите беше отбита. Нашите куршуми ги държаха приковани към земята. Командирът даде заповед за оттегляне. Една част от другарите останаха за прикритие.
Спряхме на безопасно място далече от лагера. Настигнаха ни и другарите, които прикриваха оттеглянето. Нямаше никакви жертви.
— Всички сме живи и здрави, жертви станаха само „европейските” картофи — засмя се командирът.
Вела смръщи чело, стрелна го под вежди, но веднага на устата й грейна весела усмивка.
— Има време, другарю командир, пак ще ви покажа как ядат европейците, но при едно условие.
— Кажи го!
— Ще ви го покажа, но ако винаги ме включвате в бойна акция.
— И за това има време. Очакват ни немалко срещи с народните врагове.
Наистина очакваха ни нови, кървави схватки с фашистите.
Продоволствието на разрасналия се отряд „Антон Иванов” беше особено трудна работа. Полицията и жандармерията блокираха всички пътища и села. Връзката с партийните организации се поддържаше много трудно. Острата нужда от дрехи, завивки и оръжие ни принуди да проведем смели и рисковани акции, е. което се укрепваше още повече авторитетът на отряда и вярата на населението в нашето право дело.
На 14 септември нашата чета започна да се готви за акция. Беше решено да бъдат нападнати вилите и почивната станция край село Бойково. Оттам искахме да се снабдим с домакински съдове, дрехи и други неща, необходими за отряда.
Щабът реши в акцията да участват само част от мъжете. Жени не бяха включени, защото мястото беше много далече от лагера и багажът, предвиден за вземане, щеше да бъде тежък. Изключение беше направено само за Вела.
Вечерта определените другари тръгнаха, между тях беше и Вела. Аз с нажалени очи гледах щастливците, които се отдалечаваха. Радостната Вела често се обръщаше назад и махаше с ръка, докато се изгуби между дърветата.
В тъмни зори всички се върнаха претоварени от багаж, Ние се струпахме около тях. Вела свали препълнената тежка раница от гърба си, прегърна ме и зашептя:
— Акцията премина чудесно, Витке. Нападнахме почивката станция и вилите на търговците кожодери. Донесохме много одеяла, съдове и медикаменти. Сега ти ще печеш питките не в пепелта, а в истински тави.