През деня разпределихме донесения багаж, който беше голямо богатство за нас. Един другар заяви със смях, че ако са били само мъже, кой знае какво са щели да вземат, Благодарение на Вела, която разбирала от „домакинство” и „женски работи”, били взети само неща, необходими за нашия партизански бит.
Един ден извикаха Вела в щаба на отряда. Аз седнах на полянката и с нетърпение я очаквах да се върне. След малко тя дойде при мене. Никога досега не бях виждала такава веселост в очите и такава щастлива усмивка върху лицето й. Тя ме хвана за ръцете и каза възторжено:
— Най-после и за мене ще има истинска работа!
— Каква е тя?
— Засега не мога да ти кажа.
Повече не я разпитах, защото знаех, че в конспиративната работа не трябва да има излишно любопитство и словоохотливост.
След обяд Пашката, Миташа и Вела, облечени в дрехите на най-новите партизани, защото все още бяха здрави и запазени, напуснаха лагера.
Цяла нощ не мигнах да ги очаквам. Не си дойдоха н на другия ден, и през следващата нощ. Пристигнаха едва на сутринта на третия ден. Костюмът на Пашката и роклята на Вела бяха целите окъсани и изцапани. Погледите им гневни, а по лицата им се четеше яд и недоволство.
Отидоха в щаба и дълго стояха там.
Когато ги освободиха, Вела дойде при мен и тъжно поклати глава.
— Какво ти тежи? — попитах аз.
— Ох, Витке, не е за разправяме. Без малко да провалим акцията.
Поуспокои се и започна да разказва.
— Щабът възложи на Миташа, Пашката и мене да отидем в Пловдив и да изпълним смъртната присъда над един продажник.
Тръгнахме от лагера и по тъмно навлязохме в Пловдивското поле. Не трябваше да вървим по шосето, защото можеха да ни срещнат полицаи, а тръгнахме през нивите. На едно място попаднахме на такива гъсти и бодливи тръни, че от дрехите ни останаха само парцали. С такива „одежди“ не можехме да влезем в града. Пашката ни поведе към лозето на един ятак. Очаквахме, че сутринта той ще дойде да работи и ще го изпратим да донесе здрави дрехи. За нещастие не дойде. Наблизо имало полицейска зеленчукова градина. Скоро дойдоха полицаи, които докараха затворници да товарят зеленчук. Беше опасно да стоим там, затова пълзешком се оттеглихме в един съседен царевичак.
По едно време Миташа видя, че полицай дойде с велосипед, остави го под едно дърво и се отправи към градината.
Хрумна ни идеята Миташа да вземе колелото, да отиде в Пловдив и да изпълни присъдата. Уточнихме къде ще го чакаме и той внимателно запълзя. След петнадесет минути стигна колелото, хвана рамката и го повлече след себе си в лозето. Закрит зад лозите, той се качи на велосипеда, завъртя педалите и полетя към града.
Отдъхнахме с облекчение. За жалост радостта ни беше много кратка. Полицаят забеляза, че колелото липсва, и вдигна тревога. Отекнаха изстрели. Даде се команда и полицаите навлязоха в лозето да търсят крадеца. Отправиха се към царевичака, където се бяхме скрили. Очаквахме с Пашката най-лошото и приготвихме пистолетите.
В този момент от Пловдив дойде друг полицай. Като разбра какво е станало, каза, че срещнал млад черноок мъж, който карал като бесен колело към Пловдив. Тогава полицаите се спуснаха към града и така бяхме спасени.
Опитахме да се изместим към края на царевичака, за да сме по-далеч от полицаите. Пълзяхме внимателно по нападалите сухи листа и стебла, които издаваха такъв шум, че на нас ни се струваше, като че ли минава цяло стадо диви свине. Все пак успяхме да се отдалечим малко, но нивата свършваше и по-нататък беше открито. Останахме да лежим под едно храстче. Забихме глави в черната напукана земя, а отгоре слънцето сякаш ни заливаше с жарава. Пот се лееше по гърбовете и лицата ни. Най-много ни мъчеше жаждата. Гърлата пресъхнаха.
Изведнъж ми хрумна идея — за закаляване на психиката и волята като в сегашното тежко положение, в което бяхме, да притуря още малко мъка. Прошепнах на Пашката.
— Пашка, представи ся, че пред нас тече бистро, студено поточе и ние потапяме лица в него.
— Но след това трябва да има печено агне, защото като пиеш на гладно вода и тръгнеш из гората, тя ще бълбука в корема ти като непълен бъкел, окачен на магаре — дяволито отговори той..
Най-после мръкна, полицаите си отидоха и ние се измъкнахме. Когато си дойдохме в лагера, разбрахме, че Миташа е изпълнил присъдата и благополучно се е завърнал. Яд ме е, че не можах да взема участие и аз.
Нашите действия активизираха още повече полицията и жандармерията. И като контраудар беше обграждането на чета „Г. Жечев”. Срещу петдесет партизани фашистката власт хвърли стотици жандарми и полицаи. В този тежък и неравен бой бяха убити пет партизани и няколко тежко ранени.
Командването на зоната реши две трети от отряда да прекара зимата в Баташкия балкан. Вечерта на четвърти ноември отрядът тръгна на път. Валеше силен дъжд и вятърът ни шибаше в лицата с ледени капки. По гърбовете ни се стичаше ледена вода. Студът проникваше до кости. Колоната се движеше бавно. Пречеше не само разсърдената природа, но и грижата за ранените другари. Ние с Вела не изоставяхме Стенката, който едва мъкнеше простреляния си крак. Водехме го под ръка. Тук-таме спирахме и двете с Вела превързвахме раната му.
Бяхме в навечерието на Великата октомврийска социалистическа революция. Разменяхме мисли и идеи с Вела как по-тържествено, въпреки лошото време, да отпразнуваме този велик празник.
На шеста ноември пристигнахме в Кюмюр-бивак.
Този лагер напомняше катран, някаква бездънна яма, в която и небето не искаше да надзърне. Бяхме съсипани от умора, студ и глад. Проливният дъжд не спря подготовката за краткото лагеруване и отпразнуване на празника.
Първите пламъчета на огньовете просветнаха плахо и несигурно в непрогледната дъждовна нощ. Като сега виждам как Вела подскача съвсем боса край димящия анемичен огън, за да се постопли. Нейните цървули я бяха напуснали кой знае къде по стръмните пътеки, но досега никой не беше забелязал това. Дожаля ми за нея и й предложих обувките си, за да постопли изранените си и премръзнали крака. Вела ме прегърна, целуна ме и каза:
— Витке, колко си добричка! Ти мислиш ли, че бих се съгласила да останеш боса вместо мен.
И продължи да ситни около огъня.
И в тази разплакана нощ по радиото прозвуча сърцето на Кремъл. То тупкаше тържествено и уверено. Лицата на всички се изпънаха, сърцата забиха лудо. Изправихме се и запяхме „Итернационала”. Ние бяхме там, с нашите съветски братя, готови на всичко за победата.
На седми ноември вечерта отрядът потегли отново на път. Трябваше да пристигнем колкото се може по бързо до нашия зимен лагер „Техеран“.
Завинаги ще запомня срещата ни с баташките комсомолци в местността Соватя. Двете с Вела старателно се готвехме за срещата. Вела беше особено възбудена и щастлива. Нашата радост се сля с усмивката на ноемврийското слънце, което ни изпращаше последните си гальовни милувки. Попарените от сланата и студа треви и листа издаваха тръпчив мирис на влага и земя. На слънчевия скат ни чакаха комсомолци от Батак, водени от техния секретар Трендафил Балинов. Пръв взе думата комисарят на отряда Марин. Вълнението и радостта стигна своя връх, когато той съобщи, че именно на баташките комсомолци се пада честта да ушият знамето на отряда.
Вела продължи пламенното слово на комисаря и каза: „Другарки, по-скоро ушийте знамето, защото скоро ще го развеем победоносно по улиците на Пловдив и Пазарджик!“
Тази пламенна вяра в близката победа гореше в очите й, сияеше в лъчезарната й усмивка, бликаше от всяка нейна дума, напираше във всеки неин жест. Този Велин жар отнесоха в сърцата си славните ремсисти от Батак. И живите винаги ще помнят тези последни пламенни слова на Пенка. С този жар отиде на разстрел секретарят на комсомола Балинов, а живите продължиха борбата до победата.
Аз имах щастието да бъда още известно време с Вела, но вече в лагер „Техеран”, където трябваше да презимува отрядът. Там в един тъжен ноемврийски ден ми беше съдено да чуя последните й прощални думи, да я прегърна за последен път.