В началото на юни 1944 г. в лагера на новосформираната партизанска бригада „Георги Димитров“ край село Храбрино дойде тежката вест, че в бой с жандармерията край любимия й Арапчал е загинала Вела.
Ръководството на бригадата възложи на мене и Клим (Стоян Михайлов), съученик и състудент на Вела, да изпишем за нея паметка, която да разпространим по градовете и селата и в другите бригади и отряди.
Седнах пред пишещата машина. Припомних си краткия ни съвместен живот с Вела, изпълнен с щастливи мигове и тежки изпитания, кървава борба и мечта за щастливото утре. Чуках по клавишите и сълзите капе ха от очите ми.
Паметката беше готова. Аз я прочетох пред строената бригада. Всички наведоха глави в едноминутно мълчание. Ръцете стискаха до болка прикладите на пушките и ние мълчаливо се заклехме да отмъстим на враговете за нашата скъпа Вела.
Отново в родния край
Към средата на ноември хиляда деветстотин четиридесет и трета година, след дълги изтощителни походи в мъгли и непрогледен нощен мрак в лагер „Техеран” пристигнаха четите „Георги Жечев” и „Петър Ченгелов”, които идваха отвъд река Въча. Тук, на около два часа път от неспокойния, свободолюбив Батак, беше определено да презимува отрядът.
Най-после с Вела сме отново заедно. Тя пристигна с щаба на четата и с голям брой партизани. Сериозна сила сме. Вела ме запознаваше с партизаните, повечето работници, селяни, студенти и ученици от Пловдив и пловдивските села. Всред тях бяха известни професионални революционери с голям опит и подготовка.
Непрекъснато валеше дъжд. По коритото на Бела река пълзеше вледеняваща мъгла. Реката отдавна беше загубила сребристия си кристален блясък и носеше надолу мътилка, камъни и коренища. Тежък беше животът на партизаните през тези дни. Нашата група, ръководена от Никола Чолаков, беше приготвила доста храна, но тая храна беше разчетена само за хората от чета „Стефан Божков”. А сега в лагера се събраха повече от сто и петдесет човека. Трябваше да се търсят и събират нови храни. Нощите преминаваха в непрекъснати преходи с претоварени раници, а дните — в мръзнене под студения ноемврийски дъжд.
На петнадесети ноември след обед в лагера дойде Димитър Хаджиев заедно с Илия Гагов от село Ракитово, и двамата ятаци. Гагов предаде на Георги Ликин (Дед) и Георги Чолаков (бай Асен) съобщение от Манол Велев, че той е установил връзка с Пазарджишкия окръжен комитет на партията и с щаба на Трета военно-оперативна зона. Съгласно постигнатата договореност, всички чепински партизани трябваше да преминат в Чепинското корито и да създадат самостоятелна партизанска единица в състава на новата военна зона.
Времето се пооправи, светна хубав ноемврийски ден. Групата партизани трябваше да замине за Чепинското корито, за сформиране на самостоятелна чета. В групата бяхме и ние с Вела.
Решението за отделянето ни от отряд „.Антон Иванов" беше възприето от намиращите се в лагера чепинци различно: едни се радваха, други тъгуваха. Радостта беше естествена. Кой не жадуваше да бъде в родните места, където всеки дол и всяка чука, всяко дърво и камък са познати от най-ранните детски години? На кого не се иска да бъде близо до своите родни хора? Там всеки се чувствува по-уверен, по-силен, по-леко се понасят всички несгоди и опасности.
Но и съжалението, и тъгата също имаха място в сърцата ни. Няма по-силна дружба от партизанската. Условията на партизанската борба, общите стремежи и мечти, непрекъснатото сблъскване с трудностите и опасностите заякчаваха тази дружба. В отряда всеки от нас оставяше скъпи, верни другари.
Вела беше развълнувана, неспокойна. Обгръщаше с поглед лагера, другарите. Опитваше се с привидна веселост да прикрие мъката си. Но това не й се отдаваше. Разделяше се с бойни другари, разделяше се, сякаш завинаги. Другарите се струпваха около нея. прегръщаха се, целуваха се. Чувах ободрителния глас на Вела: „Довиждане, другари, скоро ще се видим, за да продължим заедно борбата.”
С Вела стояхме изправени пред Георги Ликин, Георги Чолаков, Тодор Коларов, Никола Чолаков и Петър Марджев. Последни минути преди раздялата.
— Пенке и Анке, предстои ни да се разделим, но ние всички вярваме, че няма да ни посрамите. Знаем, че нашите пътища ще се разделят само временно, през пролетта ще се видим отново.
Казаха се топли и сърдечни думи и от останалите другари... И ето дойде време за път. Сърдечно е минутното стискане на коравите, загрубели ръце, топла е другарската, бащина прегръдка. В очите напират сълзи, гърлото е стиснато от болка. Ще отнесем с Вела спомена за тия минути като нещо най-скъпо и съкровено.
Никола Чолаков несръчно ни подава малки вързопчета за неприкосновен запас. Сълзи напираха в очите му, когато каза:
— Вярвал съм и винаги ще вярвам във вас, във вашата твърдост и смелост.
Деветимата другари, готови за път, започнахме да се прощаваме с антонивановци. Колко ръкостискания, прегръдки, целувки, колко пожелания за успех в борбата.
Особено трогателна беше раздялата на Вела с Витка. Хванати за ръце, не можеха да се откъснат една от друга.
— Витке, ела с нас — нежно я молеше Вела. — Аз ще ти бъда закрилник, ще бъда твоя сестра. Ела с нас.
Витка обаче трябваше да остане в отряда, макар че тя самата бе раздвоена.
Колоната потегли, водена от бай Илия Гагов. Вървяхме по хлъзгавата пътека, провираща се между буките надолу към Бела река. Всред множеството изпращачи Вела съзря Витка, втурна се към нея, нежно я целуна и отново я замоли да дойде с нас. Тогава Витка взе да бърка в джобовете си и извади фотография на по-малката си сестричка Пенка и на Мария Бакалова (Бойка) и я подаде на Вела, която след това трябваше да догони колоната.
„Нима можех да забравя този молещ поглед и последната й молба — Ела, ела с нас! Но тя никога не узна колко силно беше желанието ми да я последвам и никога да не се деля от нея — пише в спомените си Витка. — Колоната потъна в дълбочината на гората и аз и досега я виждам, как тя подтичва след нея, докато се скри от очите ми. Тогава не знаех, че вече никога няма да видя любимата Вела.”
Вървяхме, а Вела все извръщаше поглед назад, към лагера.
По Бела река през Петрово бърдо навлязохме в Баташкото поле. През гората вървяхме в партизанска колона, но щом стигнахме полето, разделихме се на групи по двама-трима.
Пред нас с Вела вървяха Димитър Горостанов и Илия Гагов — водачът, който не сдържаше възхищението си:
— Никога не предполагах, че има толкова много партизани. Има и жени. А това ли са щерките на бай Пейо? Всички в Чепинското корито говорят за тях. Каква беше тази майка, дето ги роди. Разправят, че голямата била много смела, като орлица. Само за нея говорят.
На следващия ден край село Ракитово нашата група се свърза с Никола Божанов и Георги Шулев. Те доведоха новия партизанин от Ракитово Стефан Добрев (Киро). Крум и Марко, които заминаха същия ден на среща с легални другари, скоро се завърнаха разтревожени. Разбрали, че има предателство, и видели приближаването на полиция. Още по светло потеглихме през гората.
Вървяхме, а мислите ни се връщаха към раздялата с антонивановци. След разрастването му отрядът се превърна в значителна бойна единица.
Организираността и опитът на партизаните растяха с всеки изминал ден. В началото на ноември бяха получени и първите две картечници, измъкнати от комунистите от хасковските казарми. Отрядът внушаваше респект всред нашите врагове. Затова там всеки партизанин се чувстваше сигурно и уверено.
Но заповедта бе заповед и ние, деветимата, трябваше да я изпълним.
Предстоеше ни подготовка за зимуване, а зимата настъпваше.
Преди полунощ отседнахме под връх Сюткя на лагер между кичести елхи и борове. Капнали от умора, всички бяхме готови да се тръшнем на земята и да заспим. Но партизанин в такова време и в такова място без огън не ляга да спи. Земята е мокра, ще изпие здравето му. Събрахме съчки и дърва и пламъците на буйния огън скоро заиграха пред нас. Умората изчезна и над задрямалата гора се изви, подхваната от Надя Дамянова и Вела, песен — любимата на всички „Смерть комсомольца”: