Там вдали за рекой догорали огни,
в небе ярком заря загоралась.
Сотня юных бойцов из буденовских войск
на разведку в поле поскакали.
Подеха и останалите другари:
... Он упал на траву возле ног у коня
и закрыл свои карие очи.
Ты, конек вороной, передай, дорогой,
что я честно погиб за рабочих.
Смъртта на неизвестния комсомолец ни вълнуваше до болка, караше очите ни да овлажняват. Та нали това можеше да бъде съдбата на всеки от нас.
Надя и Вела подхванаха „Ветре яростен” — любима песен на антонивановци:
„Ветре яростен, вей по полята.
Свивай жилест вековен букак.
На орлите сурови крилата ти
не ще счупиш пак.”
Нощта преваляше. Налягахме край огъня, опряхме гърбовете си да се топлим и само пукането на горящи, те съчки и дървета продължи да нарушава покоя.
Денят дойде мрачен и навъсен. Той ни донесе нови грижи. Преди всичко трябваше да се установим на по-сигурно място,
Болшевишкото дере
Няколко дни след раздялата с антонивановци се установихме на постоянен лагер в едно не много дълбоко, но потайно, със стръмни брегове дере, Водите на малкото поточе .се изливаха в река Бистрица. Мястото беше много удобно. По реката се виеше шосето от Чепино за Каратепе, по което сновяха кираджии и горски работници, Това облекчаваше поддържането на връзките със селата. Даже и след падането на снеговете ние можехме да се придвижваме до поточето и после по реката да излизаме направо на шосето, без да оставяме следи в снега, А самото дере не се забелязваше от шосето, което минаваше на отсрещния бряг на реката, Изходът му беше закрит от потънали в лишеи и мъх скали и високи елхи и борове.
Ориентирахме се да зимуваме в това дере, нарекохме го Болшевишкото. Задачата не беше лека. Трябваше да направим землянка за четата, скривалище за съхраняването на значителни количества брашно, картофи, фасул и други продукти, да се направи необходимото за нормалния живот през зимата. Провалите, масовите арести на заподозрени ремсисти и комунист, интернирането на нашите близки създаваше неимоверни трудности за изпълнението на тази задача. Към селата замина група начело с Манол Велев (Филип), за да организират изнасянето на храни в балкана.
В продоволствената акция се включиха много ятаци и помагачи, ремсисти и безпартийни. В събирането на храните особено активно участваха Миланка Станудина, баба Мария Кордева от Чепино и други. В Каменица Васил Содев, Иван Содев, Георги Въргов, Димитър Табаков, Стойо Калпазанов, Йорданка Синапова, Мария Гинчева, Мария Белева и още много други комунисти, ремсисти и безпартийни от Чепинското корито изпълняваха едно или друго поръчение на четата. В балкана, с цената на голям риск, продуктите се извозваха от Иван Бергов, Сульо Шиплев, Димитър Сеи зов, Иван Содев и Димитър Табаков.
За Вела бяха истинска радост срещите с Иван Содев и Димитър Табаков. С бай Димитър ги свързваше стара дружба, а и с бай Иван Содев също отдавна се познаваха. Най-после можахме да научим какво става в Каменица. Узнахме пълни подробности по престрелката на групата на Крум Гинчев и Димитър Чаушев с полицейска контра-чета на Елин връх и най-вече за последвалите след това провали и арести. Полицията бе арестувала Йорданка Синапова и Марийка Велева. Освен тях задържани са били и нашите роднини: вуйчо Димитър Шулев, дъщеря му Надка и синът му Тодор. Всички са били подложени на тежки инквизиции. С голяма жестокост полицаите се нахвърлили върху Йорданка Синапова. Тя е правила опит да се самоубие с нож. Нейната отчаяна постъпка изглежда е стреснала инквизиторите. Затова те приключили набързо следствието. Йорданка Синапова била осъдена на доживотен затвор, Надка на петнадесет години, а другите освобождават.
След освобождаването от ареста Марийка Велева стана една от най-преданите наши ятачки.
Вела се възхищаваше от поведението на девойките.
— В тях никога не съм се съмнявала — казваше тя. — Йорданка Синапова е истински герой!
Затрогната, Вела написа писмо до девойките от Чепинското корито, предадено на Марийка Велева.
„Скъпи чепински девойки.
Поздрав от нас, от жените и девойките, които сме в балкана. В тежката кървава борба, в нашите мисли и чувства ние сме винаги с вас. Ние ви благодарим за вашата подкрепа. Това ни дава още по-големи сили и смелост да се борим срещу нашия смъртен враг — фашизма!
Ние твърдо вярваме във вас, че няма никога да ни посрамите, че няма да отстъпите нито крачка от поетия славен път. Работете за привличането на всеки младеж и девойка. Ние ще победим! Тоя ден не е далеч!
Вела.”
Особено я зарадваха известията на Димитър Табаков за родителите ни, с които той често разговарял, след като се завърнали от първото им интерниране. Баща ми открито ругаел политиката на фашистката власт и споделял, че дните на немците на Източния фронт са броени, че е неизбежна победата на руснаците, на московеца, както обичаше да се изразява той.
Научили за завръщането на мама и тате, ние с Вела решихме да им изпратим писмо. Да знаят, че сме живи и здрави. Искахме да им кажем, че сме доволни от тяхното държане, че не се съмняваме в тях и занапред. През месец декември получихме от брат ни шинел, лекарства и храна. Разбрахме, че мама и тате получили писмото ни и се радват, че сме живи и здрави.
Така Вела чрез Иван Содев и Димитър Табаков установи редовна връзка с Каменица. Чрез тях получавахме продукти, литература и много други неща, необходими за нашето зимуване.
Понякога в лагера настъпваше принудително бездействие. Полицията дебнеше, невъзможно бе ятаците да излизат от селата. Такива дни досадно тежаха на всички. Но най-много мъчеха Вела с нейната неукротима натура и неизчерпаема енергия.
Към края на ноември, когато беше настъпило такова затишие в подготовката ни за зимата, Вела и Кочо Гяуров слязоха за връзка към селата. Необходимо беше да се укрепи младежката организация, да се вдъхне вяра и кураж на ятаците, да се засили политическата работа сред населението, да се докаже, че партизаните действат въпреки терора.
Най-напред те отиват у Ангел Герин в Лъджене, който много им се зарадвал. След това двамата влизат у Васил Гилин в Чепино, после направо през Лъджене се отправят за дома на кака Кръста Пандева.
Двамата изчакали пристигането на мотрисата от Пазарджик, смесили се с пътниците и заедно с тях дошли в селото. Потропали на прозореца. Отворил им нейният син Иван. Когато влезли в къщи, освен майка му, кака Кръста, били и дъщеря й Райна и по-малкият й син Лазар. Посрещнали ги много радушно. Това е една от най-сигурните яташки къщи в Лъджене. Кака Кръста изпроводила децата навън и се заела да ги нахрани. Вела и Кочо възложили на Иван да ги свърже на следващия ден с младежите от Лъджене и с ръководството на гимназията. Към полунощ си отишли.
От Пандеви, пак през селото отиват у Иван Содев, после у братовчедките Шулеви. Потропват на прозореца. Отваря им братовчедка ни Здравка. Разтревожена, Вела най-напред я пита кой е починал, защото на вратата им видяла некролог. Вела научава, че е починала нашата обична баба Герга. Мъчно й е за милата старица, но се овладява. След това се интересува за Георги Спасов, съпруга й. На тръгване Вела се надвесва над люлката на малкия й син Митко и казва: „Како Здравке, ние, партизаните, се борим за такива като него. Ние може да не доживеем до победата, но те непременно ще доживеят и ще растат в едно ново общество — социалистическото.”
На другия ден в Лъджене в кафенето „Кооп” Иван Пандев предал на Димитър Вучков, че заедно с Милю Михайлов трябва да отидат на Шопова поляна на среща с партизаните. Те отишли там, дали парола и от върха се показали Вела и Кочо. Отначало Димитър и Милю попитали партизаните как са със здравето, след което им съобщили — носят се слухове, че Кочо е убит, а Вела ранена. Двамата им казали, че имат нужда от радио с батерии, за да следят събитията на фронта, а така също поръчали да им купят ленти за пишеща машина и индиго за листове. Милю Михайлов обещал да намери батерии. Наговорили се в събота Милю да отиде по работа в село Света Петка, а Вела и Кочо да дойдат същата нощ и да вземат батериите. Час и половина продължила тази среща. Друга среща са имали с Иван Пандев, Стойо Калпазанов, Иванка Янкова и други младежи в местността Дядо и баба.