Движението на Вела и Кочо из Лъджене и Каменица беше проява на дързост. Но от тая среща Вела се завърна бодра, кипеше от ентусиазъм и енергия, готова бе да ходи денем и нощем и да мъкне не една, а две раници, само всичко да бъде наред за зимата.
Колкото повече храни събирахме, толкова по-приветливо, по-уютно ни изглеждаше Болшевишкото дере. В малкия лагер ставаше все по-оживено, по-весело. По-късно много пъти си спомняхме за хубавите питки на Вела, за вкусните чорби и манджи.
Веднъж се опитахме да приготвим кюфтета от кълцано месо, за да разнообразим партизанската кухня. Не им липсваше даже и черен пипер, Но опитът, за наше най-голямо огорчение, излезе несполучлив. Като разпределяхме кюфтетата, стомасите ни премаляваха от апетитната миризма.
— Такива кюфтета и в ресторантите няма да намерите — шегуваше се Вела.
Атанас лакомо се нахвърли на кюфтетата, но още след първите хапки се провикна:
— Какво сте направили, бе? Не може да се вкуси.
— Язък, нищо не е станало — тюхкаха се и останалите другари.
Цялата работа провали дънерът, върху който кълцахме месото за кайма. Дънерът беше боров, а ние не съобразихме, че при кълцането месото ще се налепи със смола.
Колкото и противна да беше горчилката от боровата смола, все пак не хвърлихме кюфтетата,
В края на ноември 1943 година, на земята легна тънка снежна покривка. Първият сняг. Има ли деца, които да не са писали съчинение за първия сняг, да не са изпитвали възторг от летящите снежинки? Но за нас първият сняг беше най-нежелателното нещо. Денят беше навъсен, сърдит, сякаш природата нямаше ни един лъч светлина и радост. Зимата дойде, не можехме да я пропъдим нито от планината, нито от нашите мисли. За партизаните зимата означаваше опасност, неизвестност, непрекъсната борба с глада, студа и смъртта.
Към края на ноември ни сполетя голямо бедствие. Неочаквано в лагера се появи куче, а след него 17-18 годишно момче, овчарче от съседните махали. Своевременно се взеха мерки. Момчето беше отведено настрана. С него разговаряха Атанас Семерджиев и Г. Дерлоков. След като се закле в аллах и пред тях, че на никого няма да съобщи, ние го нахранихме, и то напусна лагера. Минаха няколко дни в напрегнато очакване. Момчето удържа на думата си, не ни предаде. Но въпреки това наложи се да сменим лагера. Нови трудности и изпитания. Най после се установихме в едно от потайните кътчета в Чепинския балкан край Баталачката река. Новият лагер се намираше на голямо разстояние от села и пътища. Пренасянето на храните не беше лека работа. Всичко на гръб, защото всеки момент можеше да падне дебел сняг. Помогна ни с колата си нашият ятак Мойсей Узунов. Бяха дни на свръхнапрежение на силите. Особена трудност се оказа пренасянето на големите солени парчета месо. Соленият разтвор обливаше дрехите ни и солта избиваше по тях. Вела, с присъщата й духовитост, по време на кратките почивки се възхищаваше от прекрасната импрегнация и специфичния аромат, който получаваха окъсаните ни дрехи. „Дано това вълшебство не достигне до кожата на гърба ни — казваше тя — че сега нямаме време даже да се измием.”
В началото на декември се събрахме всички партизани от групата, новообразуваният лагер ни приюти. Съставът на четата наброяваше вече петнадесет човека. Беше проведено партийно събрание, а след това и първото ни партизанско събрание. По предложение на Манол Велев групата се преименува на чета „Братя Кръстини” — герои, зверски изтезавани и разстреляни от фашистите през Септемврийското въстание от 1923 г.
Оформено бе и ръководството на четата. За комисар бе избран Манол, а за командир Атанас Семерджиев. Вела беше избрана за агитпроп, Никола Божанов за домакин.
Последните десетина дни на декември протекоха в срещи с комунистите и ремсистите от селата, с нашите свръзки с ятаци. Другарите, конто се връщаха в землянката, донасяха радостни новини. Проведени са нападение на жп гара Брацигово, на мотрисата на гара Цепино, на кантона в Дреновдол, наказани са двама предатели в Козарско и Ракитово. Тези акции бяха дело на партизаните от отряд „Антон Иванов“, на чета „Кочо Честименски”, а убийството на предателя в Ракитово — дело на Никола Божанов и Атанас Юмерски. Тези дръзки акции само в продължение на десетина дни предизвикаха небивало дотогава въодушевление всред населението. Из селата на Чепинското корито само за партизаните се говореше. За броя на партизаните, за тяхното въоръжение, облекло и стегнатост се разказваха едва ли не легенди.
Но и врагът се готвеше.
Преди Нова година на постоянен гарнизон в Лъджене се установява специална ловна дружина за борба с партизаните. От Пловдив и Пещера пристигат тайни агенти и полиция. До настъпването на пролетта врагът възнамеряваше да ни разгроми и унищожи.
Зимата бързаше, трябваше и ние да бързаме с изграждането на новата землянка.
В землянката
Землянката завършихме към двадесети декември. Никола Божанов ръководеше строежа. Другарите решиха, че направата на землянката (изкопи, сечене и пренасяне на дървета и т. н.) е непосилно за нас, жените, поради което ни предложиха полека работа. Вела остро реагира, като настоя и ние, жените, да участваме наравно с мъжете в строителството на нашето зимно убежище. Когато пренасяхме почистените от клони борови дървета, Божанов уж неволно ни подбираше по-малки, по-леки трупи. Но Вела не изпускаше да му напомни, че ние, жените, имаме достатъчно сили и можем да носим и по-голям товар. Работехме повечето нощем на светлината на огньове и запалени борини. Като призрачни сенки сновяхме между дърветата. Землянката беше построена в брега, като половината оставаше над земята. Отгоре и отстрани я затрупахме с чимове и пръст. Стана твърде удобно жилище — разбира се, за нашите партизански условия. До самата землянка направихме кухня и фурна. Фурната представляваше голяма плоча, поставена върху два реда камъни, които образуваха огнище над плочата. Отоплявахме се с малка печка, която се намираше в средата на землянката.
В последните дни на декември Димитър Сеизов с помощта на бай Георги Мавриков, Бандакови и други другари от Чепинско ни изкараха с волска кола и с коне, мулета и магарета около два тона картофи, дрехи и специален портативен радиоапарат, доставен от Васил Кръстин. С това подготовката за зимуване беше завършена.
В землянката се установихме срещу Нова година. Животът ни се промени, имахме покрив над главите си. Снегът беше вече покрил замръзналата земя. Между нас, малката партизанска чета, сгушила се в пазвите на безкрайните Родопи, и останалия човешки свят застана бялата барикада на зимата.
Нощта срещу Нова година... В землянката се чувстваше тържественост и особена атмосфера. Приготовленията за посрещането на Новата година бяха завършени. Другарите, избръснати и измити, бяха в предпразнично настроение. Изпълваше ни повече от всякога неугасимата вяра в близката победа на Съветската армия, в тържеството на справедливото комунистическо дело. Колко светли надежди и чисти мечти за Новата 1944 година се споделяха в тихите ни разговори. И чудно! Никой в тази нощ не мислеше за трудностите, за опасността. Никой не мислеше за собствената си съдба — че тази година може да бъде последна за всекиго от нас. Мислехме за съдбата на родината, за съветските хора, които громяха врага, за победния ден. Виждахме изгрева на новия живот.
Вела сякаш летеше на крилата на своята младежка възторженост. Дълго преди това тя с група другари бе обмисляла плана за тържественото посрещане на Новата година. Подготвяше се специална програма. Чувстваше се оживление и в кухнята. Навярно не ще мине без изненади.