Дажбата в тази предновогодишна вечер беше по-щедра. Десертът ни се състоеше от парче восъчна пита с мед от пчелина на дядо Георги Галин.
След вечеря екнаха партизански песни и пламенни стихове от Ботев и Смирненски. На всекиго бе дадена възможност за изява. Изнасянето на импровизираната литературна програма изискваше участието на всички таланти в землянката. После Вела, Божанов и Стефан Добрев поведоха ситно хоро край печката. Нахванаха се повечето от партизаните, землянката стана тясна. Отворихме вратата и хорото се източи на тясната площадка отвън. А там от тъмното небе се сипеха снежинки. Гората мълчеше. Само изплашена катеричка прошумоли в клоните на близката елха и се сипне пухкав сняг.
А след това — край радиото. Включихме Москва. Затаихме дъх. Полумракът се разлюля от могъщите звуци на „Широка страна моя, родная”. Бодри и жизнерадостни са съветските песни, необятна е съветската страна! Несъкрушима е нейната богатирска сила! Те дават сила и на нас, българските партизани.
Слушахме ударите на Кремълския часовник. Те ни свързваха и приобщаваха с великата съветска страна. Даваха ни крила, вливаха в сърцата ни неизчерпаема вяра. От името на съветското правителство и Централния комитет на партията новогодишно приветствие към съветския народ произнесе Калинин. Вела ни поздрави: „Другари, нека през тази година заедно с Червената армия да извоюваме нашата свобода! Да е честита Новата година!” Пожелахме си най-хубавите, най-желаните и очаквани неща: живот и здраве, нови успехи в партизанската борба, победа над врага, свобода.
Настъпи Новата 1944 година!
Трето писмо до мама и тате изпратихме от землянката в Баталач. След обичайните поздрави и думи на уважение и пожелания към мама, тате и брат ни, Вела изразяваше своята твърда увереност, че 1944 година ще бъде щастлива и победна. Последна на мъки и страдания за човечеството, за нашия народ и за семейството ни.
Четата заживя по строго установен ред. Ставаше се в определен час, сутрин рано. Следваше задължителна физкултура, закуска. Провеждаха се задължителни военни занятия, като се започне от оръжейната и се свърши със строевата и тактическата подготовка.
В средата на февруари, подгонени от полицията, при нас в землянката дойдоха едни от най-добрите ни ятаци и помагачи: Димитър Сеизов (Вълчан), Георги Мавриков (Малин), а малко по-късно Стойо Калпазанов (Никита), Иван Пандев (Чавдар), Миланка Станудина (Соня) и Елена Бергова (Грозданка). Приехме ги в партизанския боен колектив.
Една нощ бяхме изненадани.
— Ставай! Тревога! Ставай!
Всички скачаме. Първите напускат землянката. Бързо се строяваме. Оръжието е заредено. Сърцата се свиват пред неизвестността. След малко става ясно, че това е било учебна тревога, какъв враг може да има в късната нощ в това откъснато от света дере над Баталачката река.
Вела, като агитпроп на четата, правеше много, за да внесе в нашето партизанско ежедневие разнообразие, идейност и осмислен живот. Организирането на специален курс по марксистко-ленинска просвета бе нейно дело. Изработи план и всеки се зае упорито със своята самоподготовка. А това беше твърде сложна задача, защото литературата, с която разполагахме, беше оскъдна. Освен това малко другари бяха изучавали системно марксистко-ленинската теория. Болшинството бяха само чели отделни брошури и книги по марксизъм-ленинизъм и познанията ни в тази област бяха твърде разхвърляни и непълни.
Първата беседа от нашия курс по марксизъм-ленинизъм изнесе Вела. Тя разясни нуждата от знания и особено знания в областта на марксическата политическа икономия,
— Ние, другари — говореше тя, — трябва да познаваме икономическата основа, на която се крепи капиталистическият строй. А тази основа са разкрили Маркс, Енгелс, Ленин. Като се запознаем и изучим тяхното икономическо учение, ще си отговорим на много въпроси, свързани с нашата борба, ще разберем къде се крие и силата, и слабостта на врага, за да го бием докрай, да изградим след това новия народен строй.
Тя премина към проблема за стойността, като разкриваше тайните невидими страни на капиталистическата експлоатация. Разбираемо, увлекателно Вела обрисува богатствата на капиталистите — фабриките, банките, машините, като ограбен човешки труд и логически обоснова необходимостта след победата ограбеното да се върне на народа, на трудещите се.
Интересът към тези занимания беше много голям. Задаваха се въпроси, ставаха оживени разисквания.
Особена активност проявяваха Манол Велев, Вела, Атанас Семерджиев, Костадин Гяуров и Димитър Горостанов. Понякога така се увличахме в споровете, че се налагаше постът да идва да ни предупреждава за по-голяма тишина.
С помощта на Вела и Манол въпросите се доразвиваха сравнително пълно. В свободното време всеки бързаше да грабне книга и да се уедини някъде. На другарите, които заминаваха за селата, Вела заръчваше да донасят книги.
По-особено към заниманията ни в курса по марксистко-ленинска подготовка се отнасяха Никола Божанов, Георги Маврикоз и Димитър Сеизов. Те уважаваха учението, но смятаха, че за тях е минало времето да си блъскат главите над такива сложни проблеми.
— Тя тая работа не е за нас. Кога тепърва ще ги учим тия науки — казваше Никола Божанов.
— Вие сте млади — подкрепяше го и Георги Мавриков, — вие се учете. Ние и така ще се бием, ако трябва и ще мрем за народа.
Въпреки това те редовно присъстваха на беседите, прилежно слушаха лекторите, заедно с всички нас напрягаха умовете си да разберат смисъла на онова, което слушаха. За тях Вела организира специални беседи по художествената съветска литература.
След обед имаше свободни занимания. Най-вече четяхме книги. Те вървяха от ръка на ръка. Вела беше направила списък на книгите и следеше за движението на всяка книга, за да не се загуби.
Вечерите минаваха в непринудени другарски разговори, в песни и мечти, в планове за бъдеща дейност.
Оживено се разискваше въпросът за утрешните задачи на четата, за новото в тактиката на нашата борба. Във възникналите спорове по този въпрос Вела имаше определена, ясна позиция, която последователно отстояваше:
— Ние не сме укриващи се нелегални, а въоръжена бойна единица. Освен политическата работа сред местното население, ние трябва да изпълняваме и бойни задачи. Няма какво да се чака! Това е повелята на партията, на следваната от нея линия на въоръжена борба. В гората сме излезли не да се крием, а да се борим срещу фашизма до неговото сваляне.
Това нейно разбиране се подкрепяше от Атанас Семерджиев, Костадин Гяуров и редица други другари. Разбира се, аз също споделях позицията на Вела.
Ех, веднъж да дойде пролет! Засега тежката зима и дебелият сняг ни приковаваха в землянката. Времето в нея течеше в обичайния ритъм. Тук съществуваше строг ред и дисциплина. Забраната да се пуши се спазваше, въпреки протестите на някои пушачи.
Особено зорко за реда следеше Вела. Като правило денем огън не палеха, да не се издадем с дима на печката. Тя гореше само нощем, на разсъмване я загасвахме.
За охрана на четата имаше пост, който се поддържаше денонощно.
Животът в землянката ни сдружи в едно голямо семейство, в което всеки беше за другия другар, приятел, брат. Всеки беше готов да се жертва за другия.
Вела беше душата на нашия партизански колектив. Тя правеше всичко възможно отношенията и духът в него да бъдат красиви и достойни за високото звание „народен партизанин”.
Най-щастлива се чувстваше, когато можеше да достави радост на другите.
Бяхме различни по години — и млади, и възрастни, и понякога се пораждаше спор по обикновени човешки проблеми. Спорехме за дружбата, за любовта между младите хора.
Любовта всякога е била закон на живота. И не е имало такова време, което да принадлежи на студените сърца.
Можеше ли някой да каже на сърцето: „Не се вълнувай!”, „Не мечтай!”, когато си на 18—20 години!
Нашето партизанско време беше особено, неповторимо! Не можехме да мислим за щастие извън борбата. Дух и мисъл, чувства и пориви — всичко у нас беше устремено към бъдещето. Революцията имаше власт над сърцата, дългът хвърляше в пожара на битките любовта и с това я правеше по-свята.