Тя, партизанската обич, беше най-силната, защото беше споена с велик идеал и мъжествена борба.
Но тя беше и най-крехката — можеше да я разруши и най-малката проява на малодушие, себичност и страх, всяко отклонение от идеала.
Горко на оня, който заради любимата не лети в първите редици на боя и пази себе си за любовта.
За нея — партизанската любов, в трепетните души на влюбените стоеше на пост вечно будният трибунал на разума, на идеала, на честта.
Само минала през неговия съд тя оставаше безсмъртна и след куршума на врага. За нея беше отворено само бъдещето, както за птиците е отворена небесната шир. В настоящето властваше суровата повеля на дълга, на бойното другарство, на младежката чистота.
Никой не умееше така, както Вела, в бурни спорове или в тихи минути на размисъл, да ни изнася напред във времето.
Често, загледана в малкото прозорче на землянката към гонещите се снежинки, тя казваше: „Момичета, я дайте да помечтаем за новия живот след победата, за красотата на човешките чувства и отношения. Тогава всички ще бъдем другари и братя, както сме ние сега! И непременно ще дойдем по тези места. Представете си, колко хубаво ще бъде с нашите семейства, с депата, с приятелите да се срещнем тук като нови хора... какво щастие ще бъде.”
От Велините думи в землянката ставаше по-топло и по-светло.
А вече 20 дни бяхме откъснати от селата и ятаците и тия дни ни се струваха цяла вечност.
Питахме се — какво ли става с легалните другари там „долу”? Какво става с нашите семейства? Какви акции предприемат полицията и ловните дружини за разкриването на четата?
Тези въпроси ставаха постоянна тема на нашите разговори около печката. Постепенно, неусетно започна да се промъква безпокойство и тревога, конто се увеличаваха с всеки изминат ден. Ние предчувствахме, че врагът ще прави всичко възможно да разгроми партизанското движение в нашия край.
На 30 януари при нас дойде Димитър Малчев, който единствен знаеше землянката. Той донесе тревожни новини. Всички села блокирани, а излизането в гората и на полето става с открит лист, издаван от ловната дружина. Били арестувани много комунисти. Полицейският час започвал още от мръкване. Край пътища и пътеки дебнели полицейски засади.
Прозорците на лъдженското училище светели по цяла нощ, нашите арестувани другари били подлагани на нечовешки инквизиции и побоища.
Когато Димитър Малчев си тръгна, след десетина, крачки Вела го догони и му подаде малко канче с мед и ръжена питка и му каза: „Това е за теб, другарю. Пътят ти е дълъг, а ти оставаш сам в снежната планина. Всичко се случва.” Движейки се към Чепино, в заснежената планина той чувства, че силите го напускат, сяда на едно съборено от бурите дърво да си почине и си мисли: „тук ще се мре“, но в момента си спомня за канчето мед и клисавата питка на Вела и започва бавно да се храни. „Така сладко никога не съм ял. Усетих, че силите ми се възвръщат, заздравих се, краката ми не трепереха. Прибрах се в Чепино преди полицейския час. Оттогава все ми е в ума оня момент, когато другарката Вела ми подаде канчето с мед и питката. Това навярно беше нейната дажба в четата. Ех, какъв хубав човек беше Вела Пеева. Жалко, че не дочака победата”, си спомня Димитър Малчев. Решението на четата беше — още същата вечер три групи да се отправят към Каменица, Чепино и Ракитово.
А и продуктите застрашително намаляваха. В следващите дни домакинът Димитър Горостанов, който замести Никола Божанов, обяви, че предстои последно месене на хляб от зимния ни запас. „Питките бяха разпределени — си спомня Надка Дамянова — и всеки знаеше, че трябва колкото може по-икономично да ги разходва. Вела ни събра (мен и Гера) и предложи: „Момичета, вие чухте, че това е последният хляб. Съгласни ли сте ние да приберем нашите питки и да ги запазим за 8 март?“ — Ние дадохме съгласието си — „Тогава всяка от нас да завие по една питка — продължи Вела — и да я остави на дъното на раницата. Да забрави за нея и все едно, че тя не съществува.” — Да, това е трудно. Да знаеш, че на дъното на раницата има хляб, а ти си внушаваш, че такъв няма. Но ние удържахме и нито една не се докосна до скъпоценната питка.”
Въпреки арестите и побоите, нашите свръзки и ятаци продължаваха да вършат своята работа. Онези, които се поколебаха, бяха малцина. На тяхно място активно се включиха нови другари. И нито полицейският час, нито секретните постове, нито засадите можеха да попречат на тези патриоти да изпълнят своя дълг. Те сновяха из селата, следяха всяка стъпка на полицията и жандармерията, подпомагаха застрашените от провал другари да се укриват, съдействаха им да се приготвят за излизане при нас, събираха храни, пари, оръжие, разпространяваха позиви и съобщения за Червената армия, вдъхваха вяра в победата над фашизма.
Партизанският живот в землянката се превърна в истинска бойна и житейска школа — школа по мъжество на духа срещу всички изпитания на борбата.
Тук беше съдено да ни свари вестта за разкриването и битките на отряд „Антон Иванов”. Бяхме потресени. Болка разкъсваше сърцата ни.
Какво ли е станало с другарите? Дали всички са загинали?
Не можехме да се примирим с мисълта, че на света ги няма вече гордите и силни антонивановци, батачаните, прекрасните комунисти, които ни приеха с бащинска нежност в своя отряд.
Та нали от техните ръце ние получихме първото си партизанско оръжие, пред техните строги и добри очи приехме най-святото кръщение — нашата партизанска клетва, заедно с тях вървяхме срещу смъртта, мечтаехме за свобода и нов живот!
Нима можеше да са мъртви, когато техните образи светеха в душите ни като един велик символ на партия, народ, родина!
А какво ли е станало с Витка, Бойка, Живка?
Погледнах Вела — лицето й беше изопнато, сурово.
— В едно да бъдем сигурни, другари — каза тя, — че са паднали като герои.
Никой не се съмняваше в това.
Осиротя гордият Баташки балкан. Бялата епопея на безсмъртието го превърна в нова баташка църква, в нов, по-висок връх на революцията,
Отново героичен Батак влизаше в революционната история на България като жертвена клада, която зовеше: „На колене!”. И напомняше: „След мене изгрява свободата”.
Разтърси ни със своя ужас трагичната гибел на Георги Чолаков — любимия помощник-командир на отряда.
Кой е казал, че баладите ги измислят поетите?
Тогава, когато ние, двадесет и двама народни партизани стояхме изтръпнали всред бялата родопска пустиня, баладите се раждаха в мрачните подземия на фашисткия ад.
В мазето на баташкото училище е арестувана жената на Георги Чолаков — кака Невена Чолакова. Черният капитан Динев хвърля в скута й отрязаната глава на нейния мъж с цинична подигравка, каквато само садист може да изрече. Цяла нощ тя прекарва с отрязаната глава.
Това е нощта на батачанката Невена Чолакова! Нощта на България. От нея тя излиза безпаметна, но твърда, несломена.
От мислите ни не излизаше образът на жената с вълнената престилка и юнашката глава на скута и ние забравяхме нашите страдания.
Страшна вест долетя до нас и от Еледжик. На 15 февруари 1944 г. легендарният връх беше станал ням свидетел на кървава партизанска драма. Тук със смъртта на храбрите бяха паднали в неравен бой 22 партизани от четите „Кочо Честименски” и „Стефан Караджа”.
Между тях бяха Велини бойни другари от Пазарджишката гимназия и студентските години: Костадин Старев, Димитър Караиванов, Любен Шкодров, Лазар Боснев — гордостта на Пазарджишкия РМС.
Тежко ранен, Иван Пипонков (Терентий) беше молил своя брат Александър (легендарния Чапай): „Бате, водица... убий ме, за да не се мъча и да не падна жив в ръцете на тия зверове. Бате!” Братът зарежда карабината, поставя я в отмалелите му ръце, целува го и повежда живите срещу полицейския кордон — разярен, страховит, непобедим! Едва дочува последните думи на милото си братче: „Дръж се, бате, сбогом!” И един изстрел на вярната карабина...
Тези вести караха кръвта ни да кипи. Мъст за падналите, борба до победа... Какво ли крои врагът и за нашата чета? Сигурно ще се опита да ни унищожи. Място за униние нямаше. Паметта на другарите не искаше сълзи, а стиснати юмруци. Тя ни заклеваше: да приведем в пълна мобилизация всичките си духовни и физически сили, да бъдем на крак, на оръжие, та народът да казва: „Живи са, действат нашите чепински партизани!”