Раздяла завинаги
Макар и да се нижеха последните дни на март, Чепинският балкан бе подвластен на суровата зима. Четата се намираше на Марта бивак. Тя обаче малко време прекара събрана в пълния си състав, Голяма група от другарите отново заминаха. Крум Гинчев и Стоил Гълъбов отидоха към Дренов дол, за да приберат Никола Божанов и Георги Шулев, а друга група — Димитър Сеизов, Георги Мавриков, Георги Дерлоков и Атанас Юмерски — за храна към Грашево.
Изживявахме най-тежки дни. Отдавна бяхме забравили вкуса на хляба. Тук започнахме да забравяме и вкуса на фасула и картофите. В окаяно положение бяхме с дрехите и обувките. Лекият навес, под който живеехме, трудно можеше да ни защити от суровата зима. Най-големите изпитания започваха от сутринта, когато се загасяваше огънят. Мъчехме се да запълним е нещо съзнанието си, да забравим трудностите. Затова с Надя и Вела често се връщахме към „Капиталът". Съсредоточено слушахме разказа на Вела, мъчехме се да вникнем в съдържанието на сложните икономически категории. Но гладът не ни оставяше на мира. Изплувалите спомени ни връщаха към легалния живот, копнеехме за нормално човешко съществуване, за малко хляб, за покрив над главата си, за топлинка и домашен уют. Вела прекъсваше беседата: „Ех, мили момичета, всичко това ще го имате и още какви прекрасни неща ни чакат в живота! Но трябва да ги извоюваме! Те трябва да дойдат с народната победа. Иначе не е достойно да мечтаем за тях.”
Няколко дни по-късно четата трябваше да изпрати другари над Каменица за среща с Никола Божанов, Крум Гинчев, Георги Шулев и Стоил Гълъбов и да ги приберат на Марта бивак. Налагаше се също така да се влезе в Лъджене и Чепино, за да се възстановят прекъснатите от блокадата връзки с комунистите и ремсистите. Трябваше да заминат Атанас Семерджиев, Иван Пандев и Стойо Калпазанов. Пожелах да отида и аз. Но Вела се намеси и започна да ме увещава:
— Гера, не бива. Точно сега в тази обстановка е и трудно, и рисковано. Вместо тебе аз ще отида.
Разбрах защо Вела не ме пускаше. Беше надделяла, както винаги, грижата й за другите.
— Защо само вие да рискувате? Опасността е еднаква и за вас, и за нас, партизанките — се обърна Вела към Манол Велев и Атанас Семерджиев,
Вела беше непреклонна и другарите се съгласиха тя да замине. Нещо ме стресна. Разтревожи ме предстоящата ни раздяла. Вече година в балкана бяхме почти винаги заедно.
С Вела ме свързваше не просто сестринска обич и привързаност, но и пълна всеотдайност на чувства, душевни вълнения, трепети и революционни пориви. Ние с нея растяхме в такава душевна близост и съзвучие, сякаш във всяка от нас живееше и дишаше другата.
Тя се заприготвя за път. Написа пламенен позив към местното население:
— Гера, непременно ще направя опит да се видя с нашите, с мама, бачо и ще ти донеса чорапи, обувки и топли дрехи. Ще взема твоята раница и шинел, а за тебе ще остане одеялото.
Разделихме вещите за лично ползване. Накрая тя извади две тефтерчета и грижливо ги запрелиства. Едното, изпълнено с песни, а другото, със записани от нея интересни мисли, скицирани позиви, обръщение към чепинските девойки за осми март, приветствие към девойките и жените в четите към отряда — когато работеше там през есента на хиляда деветстотин четиридесет и трета година. След това Вела отвори една страничка, която задълго прикова вниманието й. С дребен красив почерк беше собственоръчно написана песента „Ветре яростен, вей по полята”от другаря Димитър Петров—Фантето от Пловдив.
Какъв прекрасен човек и масовик — рече замислено тя.
Най-после раницата беше претъпкана. Накрая добави и няколко книги.
— Защо трябва да носиш толкова багаж, само да ти тежи?
— Всичко става, може дълго да не се видим, но ти не се тревожи.
Вместо чорапи Вела усука около краката си парчета от скъсано одеяло. Тя беше готова, изправена с огромната раница на гърба. Стиснахме ръцете си. Не погледнах Вела в очите, не исках да види сълзите ми. Исках да я прегърна и целуна, но ме досрамя да не кажат другарите: „Хайде, хайде, без сантименталности!“
Тя тръгна, повървя към другите, които вече я чакаха, извърна се, махна ми с ръка и каза:
— Довиждане, братле, до скоро виждане.
Чувствах, че и тя се вълнува, но не искаше да се издаде.
Вела пое с ускорена крачка в колоната на другарите. Така я запомних. Това беше раздяла завинаги.
На другия ден, на двадесет и седми март, до нас на Марта бивак, рано на разсъмване, вятърът донесе ехото на гърмежи от пушки и автомати. Въздухът бе разтърсен от бомби. Откъде се стреля? Насядали около загасналия огън, всички наскачахме в тревога.
Какво може да се е случило? Така. обезпокоени и напрегнати ни завариха Атанас Семерджиев и Иван Пандев (Чавдар), с които тръгна Вела.
— Къде се стреля?
Но и те нищо не знаеха.
— А къде са Пенка и Никита? — запитах ги аз.
— Вчера — започна Семерджиев — на залез слънце Пенка и Никита се разделиха с нас и се отправиха на среща с Крум, Динамото, Марко и Славчо над санаториума, а ние с Чавдар отидохме към Лъджене.
Аз повече не слушах думите му, обзета от мрачни предчувствия за Вела и Стойо Калпазанов (Никита).
Денят беше тревожен. Очаквахме Манол Велев и Миланка Станудина, които бяха заминали за Сухата лъка на среща с Делчо Ганчев. Привечер към мястото на срещата заминаха Атанас Семерджиев и Димитър Сеизов да разберат каква беше стрелбата сутринта. Те се завърнаха през нощта, без да научат нищо.
Заредиха се дни на очакване и предположения.
Вечерта на двадесет и осми март около огъня цареше оживление, никой не спеше. Възбудено коментирахме големите победи на Съветската армия в Украйна, за които току-що бяхме чули по радиото. Към десет часа същата вечер в лагера се върнаха Атанас Семерджиев и Манол Велев, които отново бяха излезли на разузнаване.
— Другари, положението е сериозно — каза Манол. — Оказа се, че стрелбата, която чухме на 27 март, е била по Вела и Стойо. В сражението срещу Хасковските колонии, над санаториума, Стойо е заловен жив, а Вела се е спасила. Изтеглила се към Върбица и се крила в една камара сухи клони. Един селянин я видял, но не я издал.
Оживлението секна. Краката ми се подкосиха. Последва заповед да се стягаме за път. А докато събирахме багажа, докато ликвидирахме лагера, по шосето забучаха камиони.
След завръщането си Димитър Сеизов, Иван Пандев и Георги Дерлоков, които бяха отишли да наблюдават моста, разказваха, че по него се изнизали няколко камиона войници, но не спрели под Дългото бърдо, където беше лагерът, а отминали нагоре.
Това накара ръководството да промени плановете си. Може би твърдостта на Стойо е вече сломена и тази нощ ловната дружина вече обгражда нашия лагер? Вместо към Главеев мост тръгнахме към местността Чадъра.
Колкото по-нагоре отивахме, толкова по-дълбок ставаше снегът. Движението беше все по-тежко и изморително, На всеки десет-петнадесет метра трябваше да се сменят водачите, които разбиваха пъртината.
Колоната вървеше мълчаливо в очакване, че всеки момент ще започне стрелба и може би мнозина от нас ще намерят края си. Едва повдигах краката си. Не ме мъчеше хроническият глад, убиваше ме мъката по Вела и Стойо.