По-късно щяхме да узнаем, че да печели време за четата, да отложи побоите, макар и за малко, тази нощ привидно Стойо се съгласил да посочи лагера ни. Но вместо на сегашния Марта бивак той завел ловната дружина към старите биваци.
Следващия ден четата прекара над река Лепеница,.
Още през деня Кочо Гяуров и Димитър Сеизов завардиха моста при Филиповата фабрика и вечерта се прехвърлиха към Присоето, а после в местността Лигоринец. Мисълта за Вела и Стойо не ни напускаше.
Без вест, с надежда
След залавянето на Стойо и поради неизвестността за Вела дните се заредиха още по-мъчителни. От слуховете за престрелката над санаториума личеше, че Вела, след залавянето на Стойо, сама се е изтеглила от района на блокадата. Нямахме никаква вест от Никола Божанов, Крум Гинчев, Георги Шулев и Стоил Гълъбов, за да разберем защо срещата им с Вела и Стойо не се е състояла. Все по-често до нас достигаха откъслечни и най-противоречиви слухове за Вела. Според едни тя е убита, според други е заловена жива, а според трети се е самоубила. Времето минаваше, а от Вела — никаква вест. Измъчваха ме най-различни предположения. Нима Вела няма да се върне?
От престрелката над санаториума бяха изминали седем дни. Къде е Вела? Тежко ли е ранена? Защо Вела и Стойо са били сами? Тези въпроси непрекъснато ни глождеха. Дълбоко в себе си таяхме надеждата, че Вела все пак може би е успяла да осъществи срещата с ятаците. Но тази надежда започваше вече да гасне.
Веднага след прехвърлянето на четата в местността Лигоринец на нов лагер, Атанас Семерджиев, Атанас Юмеров, Иван Пандев и К. Гяуров тръгнаха да търсят Вела. Най-напред трябваше да проверят при кладенчето под върха Острец. Още от по-рано това място беше определено за сборен пункт на четата в случай на принудително разкъсване. Беше уточнено в корените на някое от най-близките дървета до кладенчето да се постави бележка от онези, които първи се появят там. А за да я намерят другите, кората на това дърво трябваше да се издраска с нож или твърд предмет.
Около Острец другарите не намират никакъв белег, който да ги насочи към Вела. Ясно е, че след залавянето на Стойо тя не е искала да рискува. Групата тръгва за Лъджене, за да я търси чрез легалните ни връзки.
На другия ден в гората над Хасковската колония другарите се срещат с Делчо Ганчев, слязъл от Сухата лъка. Надеждата им, че Вела ще се обади чрез него, не се оправдава. И този път той нищо не можал да научи за съдбата й. Това още повече усилва тревогата им. Слуховете за нейното раняване при престрелката над санаториума им изглеждат все по-вероятни. Вечерта Семерджиев влиза в селото и отива у Коце Йовчев, където заварил жена му и Ленчето Попова, но и те не знаели нищо за Вела. Тревогата на другарите се предава и върху тях и те се нагърбват още на другия ден да разпитат познатите им каменски ятаци и свръзки. Така другарите се завърнаха без вест за Вела.
След няколко дни Манол Велев, Атанас Семерджиев и Димитър Сеизов отидоха отново на среща с Делчо Ганчев на Сухата лъка. В лагера се завърна само Атанас Семерджиев и този път без да узнае нещо ново за Вела.
Скоро на Одеса бивак пристигнаха Стоил Гълъбов и Крум Гинчев.
— Къде е Вела? Какво знаете за нея?
— Ние мислехме, че е при вас! — отговориха те.
На въпроса защо срещата им с Вела и Стойо не се е състояла на двадесет и шести срещу двадесет и седми март узнахме следното. През същата нощ пристигнали при Мачешки скали Крум Гинчев и Стоил Гълъбов, където трябваше да се срещнат с Вела и Стойо, но не могли да се свържат с тях. Предположили, че Вела и Стойо не са намерили определеното място. На разсъмване Крум Гинчев и Стоил Гълъбов се изтеглили малко настрана, като решили да проверят отново при скалите за Вела и Стойо.
Когато съмнало и настъпил денят, местността вече била блокирана. Поради престрелката над санаториума и залавянето на Стойо срещата се провалила. Четиримата — Крум Гинчев, Никола Божанов, Стоил Гълъбов и Георги Шулев — се оказали откъснати от четата.
С надежда, че ще могат да се свържат с четата чрез каменските легални другари, те се изтеглили в местността Копанка, като поддържали връзка с Каменица чрез Стойо Синапов. От него научили за престрелката и залавянето на Стойо Калпазанов. Щом разбират, че Вела се е измъкнала от сражението, другарите влизат в Каменица и се свързват с Димитър Кадреев (Ударът). „Каменица, след сражението на Вела и Стойо, разказваше по-късно Крум Гинчев, бръмчеше като кошер.” За Вела нищо не научили и решили, че тя се е върнала при четата. Това ги успокоило.
Надеждата, че Вела е с Крум Гинчев, Никола Божанов, Стоил Гълъбов и Георги Шулев, или поне, че те знаят какво е станало с нея, съвсем изчезна. Истината, която донесоха те, беше страшна.
Още същата вечер Атанас Семерджиев, К. Гяуров и Атанас Юмерски отново тръгнаха за кладенчето на Острец и за Лъджене да търсят Вела. Вечерта установяват връзка със селото, но и този път нищо не могли да научат.
Последваха нови търсения и нови опити за връзка. Последната проверка в тия търсения беше на Първи май на контролното място под Острец.
Беше минало повече от един месец. Как и къде е преживяла Вела толкова дни, откъсната от четата, лишена от другарска подкрепа? С тези тежки въпроси живеехме. Очакването бе мъчително. А вест отникъде. Няма по-страшно нещо за партизанина от това да остане сам в балкана. Сам, без дружина, да няма с кого дума да продума. Не може нито да подреме, нито да отпочине. Нищо по-лошо от самотата, която кара партизанското сърце да изнемогва от напрежение. Самотата, която изсушава духа. А Вела беше девойка и за нея откъсването от четата беше още по-тежко.
Тези дни тя е била като ранена птица, която не е могла да отлети с ятото и сама остава да се бори с късната зима и хищните зверове.
Подробности за тия тридесет и седем дни щяхме да научим по-късно.
Тридесет и седемте дни на Вела
Привечер на 26 март по залез, след раздялата с Атанас Семерджиев и Иван Пандев, Вела и Стойо, въоръжени само с по един пистолет, заминават към санаториума край Лъджене, където трябва да се срещнат с Кр. Гинчев, Н. Божанов, Ст. Гълъбов и Г. Шулев. Установяват се на мястото на срещата и през цялата нощ, в очакване на другарите, се редуват на пост. Нощта е ясна и студена. Докато единият е на пост, другият се опитва да се постопли и подремне. А през същата нощ, само на километър от Вела и Стойо, чакали Никола Божанов и Крум Гинчев. Така срещата не се състояла.
Рано сутринта Вела е на пост. По пътя от Мачешки скали забелязва хора, приближаващи във верига. По отблясъка на каските разбира, че са войници. Събужда Стойо:
— Никита, ставай, горе към Мачешки скали войници. Обкръжават ни.
Двамата бързо вземат раниците и тръгват надолу, за да прекосят шосето Лъджене—Юндола и се изтеглят към връх Острец. Там е контролната явка. Но щом наближават шосето, забелязват малък огън. Насядали край огъня, се греят войници от ловната дружина, а до тях заредена картечница. Вела и Стойо се движат внимателно и войниците не ги усещат. Връщат се назад. Но други жандармеристи ги забелязват. Над главите им пропищяват куршуми. Вела се устремява към височината и вика на Стойо:
— Никита, Никита, след мен! Нагоре!
От всички страни срещу тях откриват огън. Като стреля с пистолета си по преследвачите, Вела прибягва по стръмнината. Същевременно внимава дали я следва Стойо. Но той временно изчезва от погледа й. Вместо към хребета, там, където се изтегля Вела, той притичва в падината, по дерето, обраснало с гъст храсталак. Скоро ръцете и коленете му са изподрани. От пръстите му капе кръв. Жандармеристите го виждат, хвърлят бомби. Разбрал, че е попаднал в капана на бомбите, Стойо се опитва да свърне по склона нагоре към хребета, по който се изтегля Вела. В този момент в краката му изтрещява бомба. Едва дочува Велиния вик „Никита!”... Взривът го зашеметява и поваля на земята, раните са леки — в ръката и главата. Жандармеристите се нахвърлят върху него и го връзват преди да дойде в съзнание. Когато идва на себе си, Стойо вижда, че е на шосето, омотан с въже, обкръжен от жандармеристи, а до тях чака камион. Той се оглежда. Вела я няма. Спасена! Сега вече знае какво да прави.