Иван Содев остана долу на хармана, уж да почиства, а всъщност да наблюдава и охранява да не би някои да е забелязал, че сме влезли двамата.”
Вела му разказва за престрелката над санаториума. После пита, пита, пита,
— ‘Как е мама, тате? Не са ле интернирани отново? Къде е бачо? Кои от другарите са арестувани?
Най много се тревожи за Стойо.
— Как можаха да го хванат! Дано да издържи»
Георги Спасов забелязва, че Вела е без очила.
— Вела, къде ти са очилата?
— Счупих ги, когато ме преследваха. Ако можеш, съобщи на бачо да ми купи и изпрати други, Без очилата ми е много трудно.. Да ми намери и цървули. На всички близки предай, че съм жива и здрава, особено на мама. Но къде съм — нито дума на никого!
Минават ден, два. В плевника вече не я сдържа. За връзка с отряда — никаква вест.
Един ден в хармана влизат двама души и разговарят. Вела разпознава, че единият е бай Иван, а другият — непознат. Тя скача и надниква: полицай. Тозчас зарежда пистолета и се скрива в сеното и насочва дулото към входа. Чува как долу вратата се отваря. Малката дървена стълба скърца под краката им. Явно качват се нагоре, към нея, Отпред върви полицаят, бай Иван го следва. И той е стиснал дръжката на пистолета. Говори високо, за да чуе Вела:
— Нали ти казах, Гьоре, малко ми е сеното. Не мога да ти изора нивата, конете ми измършавяха през зимата едва се държат на краката.
— Абе, вярно е, че е малко — отговаря полицаят Георги Данчев, местен човек, — но ще стигне да ми свършиш работа. И нивата ми не е голяма.
Слизат надолу. Вела поема дъх и се измъква от сеното. Отива до една малка пролука на дъсчената стена и, долепила лице, гледа навън. По улицата се движат жени, деца. Мъже бързат към харманите. Все познати — от горната махала. Чува се провлечено блеене на агнета. Откъм Нежовица ветрец донася мирис на млада гора.
Привечер от горната махала тръгват със смях и припрени стъпки млади момичета. Бързат към „центъра“, към каменската градинка.
Как дълбоко я вълнува всяка тръпка на живота, всяко движение на природата, всеки порив на човешка взаимност.
Ех, един път да поеме нагоре към балкана, да намери другарите. Отправя поглед надолу. Там на петдесетина крачки от плевнята, се движи караул от двама души с пушки на рамо. Пушат и разговарят.
— Бай Иване, от това по-сигурно скривалище едва ли може да намеря. Караулът ме пази и денем, и нощем — подхвърля на шега Вела.
Шегува се за караулите, но мисли за бай Иван, за неговото семейство, за жена му Цветана и петте му деца. Най-големият — Славчо — е активен ремсист. За известно време става отговорник на младежките бойни групи в Чепинското корито. Изпратен е в черна рота в Левуново. По-малкият, Спас, също е ремсист, помагач. И три сестри — Величка, Анка, Невена, все наши, предани хора.
При тях живее и дядо им Славчо — бащата на бай Иван.
Къщата им е в Горна Каменица, до река Еленка. Паянтова къща с плет, три стаи и изба под тях. Едва се побират в нея.
Иван Содев е каруцар, горски работник. Свързал е живота си с партията, посветил се е на партизанското движение. Най-напред той е в помощ на отряд „Антон Иванов”, после на отряд „Чепинец“. И в най-трудните години на борбата смело стои на поста си. Не се огъна, не се поколеба и след разстрела на зет му Винчо Горанов.
Няколко дни вече Вела се укрива в плевнята на бай Иван. Но докога? Тежки угризения дълбаят душата й. Има ли право да излага на смъртна опасност семейството на добрия човек? Малко ли народ разстреляха, малко ли къщи изгориха!
Тя решава — ще поеме нагоре към планината.
Иван Содев е трогнат от топлото човечно чувство на Вела — да го предпази от беда, макар че тя самата е в смъртна беда.
Не след много Георги Спасов е отново при Вела. Той и носи пари, храна и лекарства. Сега я намира тревожна, изопната като струна. Вела му казва, че е рисковано да остане повече в плевнята на Иван Содев, къде ще отиде, и тя самата още не знае. Определят си явка в местността Чаушов чарк в ливадата на вуйчо Димитър. Георги Спасов я уверява, че в най-скоро време се надява да получи поръчаните очила и цървули и ще й ги занесе.
За няколко дни Вела ходи на различни места, промъква се между полицейски засади. Обикаля по явките, търси другарите, но без успех. А снегът в гората е още дълбок. Движението трудно и опасно. Не забравя и за явката на връх Острец, но след залавянето на Стойо там е рисковано. Отново се връща при бай Иван с надеждата, че той е намерил връзка. За съжаление той също не е успял. И Георги Въргов не се е свързал с четата.
У Вела вече е узряло решението да си търси по-дълговременно убежище в гората. Тя може да остане в Каменица, да се укрива у бай Иван или в други ятаци, но не бива да рискува техния живот, живота на семействата им, домовете им.
На сбогуване казва на Иван Содев:
— Бай Иване, толкова съм ти благодарна за всичко, но тук не бива повече да стоя. Не успях да се свържа с другарите, ще продължа да ги търся. Търси и ти връзка. Аз ще се установя някъде навън, къде — никой няма да знае. Възможно е да се наложи да те потърся пак тук, но засега нека си определим нова явка на Стария чарк в твоята ливада.
Сбогуват се и Вела поема сама извън селото, в неизвестността. Отправя се нагоре към Елин връх. Изкачва върха. Мястото е високо, огледно. Установява се в скалите на северозападния му скат — удобно, скрито, наблизо бълбука малко изворче. Но не за дълго. Още на другия ден изневиделица върху нея се нахвърлят овчарски кучета — големи, рунтави, зли. Едва се отървава от тях, като й отвличат малката постелка. Със съжаление трябва да се раздели с хубавото място. Спуска се в южна посока по стръмния скат на местността Драгиче и се промъква в гъстата дъбова горичка при Уличките. Цялата околност й е добре позната. Уличките е интересна местност. Високи 7—8 метра, широки 4—5 метра, дълги 30—40 метра скали от гранит и гнайс, наредени сякаш от майсторска ръка, отстоящи по на петдесет метра една от друга. Върху плоската равнина те образуват помежду си отделни зелени алеи, наподобяващи улици. Затова и местността е наречена Уличките. Още като дете и по-късно като девойка Вела неведнъж е идвала тук на ремсови сбирки. Тук ще остане временно. Не е удобно за по-дълго време. По тези места кръстосват ловната дружина и съгледвачи. Изкачва се на една по-висока скала, оглежда внимателно цялата местност и спира поглед далеч на запад, на връх Арапчал, на Бялата скала. Помисля малко и решава — избира Бялата скала за ново временно жилище.
Арапчал е най-западната издънка на Родопите. Макар и не много висок (1870 м) от върха се открива рядка, необгледна панорама към Пирин, Рила, Родопите и далечна Стара планина. Обрасъл с гъсти борови гори, той винаги е смръщен, облачен. Хората знаят: за Каменица, за Чепинско оттук започват светкавици, гръмотевици, пълзящи мъгли. Оттук тръгват дъждовете за долината. От него води началото си каменската река Еленка. Познат е като буреносно място, гнездо на стихии. Името му внушава респект, дори страх. На билото му, откъм Бялата скала, върховете на дърветата са поломени от ветрове и бури.
Бялата скала е най-внушителната част на Арапчал, Отвесни стръмнини, трудно достъпни за хора и животни. Наричат я Бялата скала, защото още първите слънчеви лъчи сутрин спират на нея и тя се белва над зеления горски килим. А и последните зари гаснат пак по нея. Мястото високо, непристъпно, сигурно. Хайдушко място.
Пренощува Вела на Уличките. Сутринта още по тъмно потегля към Бялата скала. Със своята сурова красота Бялата скала отдавна е любимо място на Вела. С другари и другарки тя е била тука неведнъж за здравец, за лешници, до захлас се е любувала на чудните планински красоти. След час и половина усилен ход тя е вече там, катери се между надвиснали скали. Вековни буки и смърчове закриват небесния свод, А под тях е сплел клони гъст непроходим лещак.
Качва се, слиза, оглежда на изток, на запад. За временно убежище избира две скални издатини, Настанява се на по-горната. При лошо време ще слиза по-долу. Почива за малко и отново тръгва, разузнава близката околност.. Оглежда всички пътеки и пролуки между скалите. Може да потрябват при нужда.