Хубаво е, че избраното убежище е на обратен скат, Вечер светлината на огъня й не ще се вижда отдалече Прекарва първата нощ, като всяка партизанска нощ — на открито, на студено, под ясно звездно небе, е познатите й отдавна дразнещи звуци на невидими нощни птици. Нова е само потискащата, ужасяваща самота. Тук за другари ще има само скалите. Те не могат да й помогнат срещу студа, болките, самотата, глада, но ще я скриват от окото на врага, ще я пазят от бурите. Сутринта се изкачва високо на върха. Пред погледа й се открива .развълнувано море от планини. Пред напрегнатия й взор зеленият губер на Родопите се слива е огромните бели грамади на Рила, на Пирин, на бунтовна Стара планина. Навсякъде из тях кипи борбата — страшна, кървава.
На юг изправя гръб Сюткя. Може би там, в дебрите на Чепинския балкан, са другарите от четата. В душата на Вела трепват спомени, напират чувства за хубаво бойно другарство, за сърдечност, за сигурност.
На югоизток величествен и горд се изправя баташкият Карлък. Там е отрядът „Антон Иванов”. Страшни са новините за него — героични сражения, погроми, жестоки убийства. В паметта й се нижат образите на антонивановци, на батачани. Какви железни хора, какви нежни души. Те влязоха като слънце в живота й. Каквото и да става, тя ще бъде достойна за тях. Та нали там, всред тях тя се закле да се бие до последна капка кръв, нали там стана частица на това свято войнство, което се нарича Партия!
А долу най-близо е Каменица. Синкав дим се вие над къщите, напомня за мама, за тате, за близки и другари, за топлина и домашен уют. Споменът за чепинските младежи, с които я свързва гореща, трогателна дружба и обич, я изпълва със светли чувства, подкрепя я.
Пролетта бавно настъпва! Тя има сили, колко много сили има. Пролет! Нека болят раните, нека се вдървяват краката* Нека вият страшните шумове на гората. За смелостта и младостта непроходими пътища няма!
Не я сдържа. Още на другия ден тя е на път, надолу, към бай Иван и Георги Спасов. Не намира Иван Содев. Отправя се към Георги Спасов. Срещата им става на определеното място при Чаушов чарк.
— Вела, този път ти нося изненади — започва Георги. — Ето този пакет е поздрав от бачо ти Тодор — риванол, очила, цървули и други необходими неща,
Вела отваря пакета и се радва като дете.
— А в това вързопче — продължил Георги Спасов — има нещо по-интересно — баница от майка ти, Отивам рано тази сутрин, влизам при майка ти и казвам: „Лельо, много ти здраве от Вела.” Тя се разтрепери и разплака. Приседна на леглото да се съвземе, а очите й горят като въглени. „Да си жив, лелин, донесе ми най радостната вест. Ти виждаш, мира няма душата откакто Вела и Гера са излезли в балкана. Страшни приказки разказват, Георги, ту че Вела е убита, ту че е изтезавана в полицейския участък в Лъджене, със Стойо. А тя ми е жива, жива. Боже! Не знам на този свят ли съм или на онзи.” След това бързо се разшета, направи баница и ето, изпраща ти я. Предупредих я — на никому нищо.
Вела преглъща сълзите си, разчупва баницата и първото парче подава на Георги Спасов. После взема и за себе си. След това го разпитва за жена му Здравка и за децата му Тинка и Митко, за сестрите на жена му. Времето е напреднало. Разделят се сърдечно. С препълнена душа Вела тръгва към своето горско убежище.
След няколко хубави слънчеви дни, които пораждат радостни надежди, над Арапчал надвисват черни облаци. По склоновете се влачат противни, непрогледни мъгли. Започва да ръми, да вали — ден, два, безкрай. Лошо време, от туй по-лошо не може да има. Вела отново тръгва към Каменица, И пак промъкване между постове и караули. И пак опасности от куршуми и предатели. Блокадата на Каменица е още по-плътна. Ужас е сковал селата в Чепинското корито. Навсякъде сноват тайни и формени полицаи, спират всеки заподозрян, арестуват, бият. Избата на училището в Лъджене е пълна с комунисти и ремсисти, с най-добрите ни ятаци. Разстреляни са без съд преданите ни ятаци Спас Дечев и Димитър Благоев. Тяхната участ споделя и Стефан Добрев, заловен като партизанин.
Жандармерията не се спира пред никакви жестокости. Изгаря пчелина и къщата на дядо Георги Галин, тъст на комисаря на отряда ни Манол Велев. Цялата си злоба полицията изсипва върху стареца. Но не толкова заради неговата дейност, а заради Манол...
Новините са лоши. Иван Содев още няма връзка с четата. Вела е все по-настойчива, все по-нетърпелива.
— Бай Иване, търсете пак чрез познати ятаци, питайте! Не може другарите от четата да не ме търсят! Но къде се губи връзката?
За себе си нищо не споменава. Мълчи за подлютените рани. И нито дума за страшните нощи.
Отново поема нагоре.
Забелязва първите пъпки на бука, по леската. Трепетът на живата природа преминава през душата й.
Дните се точат монотонно, но не и безцелно. В раницата си носи томчета със стихове на Ботев, Смирненски и Яворов. При слизането си ще потърси пак книги от Георги Спасов, скрити в кошерите му.
Храната й отдавна е на привършване.
Рано една сутрин тръгва за Каменица. През деня се укрива в дълбокото дере над Уличките. На смрачаване през Могилица, през Върлоз, откъм гробищата, незабележима се промъква към дома на леля Мария Папаркова.
Знае, у леля има брезент и някакъв пистолет и смазочно масло. Трябва да ги прибере. Ще бъдат така необходими за четата. Вела се оглежда и тихичко открехва малката портичка. У леля се чува глъч. Изглежда гости са дошли, съседи. Такава е леля — без другарки не може да живее. За всеки случай нахлупва по-ниско каскета на главата си и минава край прозореца. Присъстващите я забелязват и се питат „Кое ли е това момче?“, но леля отскача навън.
В здрача пред нея стои Вела.
— Добър вечер, лельо.
Вела прегръща леля с едната ръка, а с другата държи здраво пистолета.
— Ох, ти ли си, Величке?
Леля Марийка изхлипва и милва Вела.
— Ти си ми жива и здрава! А какво ли не говорят за тебе, ту че са те заловили, ту че си отдавна убита. Ела да влезем в оборчето. Тук някой може да ни види.
Влизат. Вътре кравата сладичко си хрупка сено в яслата. Задушно, но топличко, приятно. Сякаш на Вела нищо повече не й е нужно.
— Лельо, ти прощавай, но аз ще поседна на сеното. Не се страхувай, никой не ме е видял. Ще остана тук за малко. Имам броени минути. Гледай по часовника, щом наближи полицейският час, ще си тръгна.
Леля я слуша. Как й се иска да я задържи, да я постопли, да я нахрани до насита.
Най-напред Вела разпитва за Стойо. Няма ли арести след залавянето му? Като чува, че няма, тя се успокоява, Интересува се за семейството на леля, за нашите.
— Как са мама, тате? Бях чула, че мама е болна. Много те моля да отидеш у дома да ги поздравиш от мене, да им кажеш, че съм жива и здрава. Предай им да се държат, да не се боят. Победата е близко.
— Засега са добре, но много ги тормозят. На портата ви все джандар стои — разправя леля Марийка, — често влизат и в къщи и обръщат всичко наопаки. Търсят ви, да не сте се скрили някъде. Но майка ти се държи, да видиш ти, вече не се плаши от нищо.
— А сега да ти кажа точно защо съм дошла — казва след малко Вела.
— Кажи, Величке.
— Ти помниш, имахте брезент, който носехте на полето. А от Стойо разбрах, че Тодето някъде е скрил пистолет и машинно масло.Много са ми необходими. За тях съм дошла.
Леля Марийка замълчава. Как иска да ги намери! Но за брезента и пистолета знае само синът й Тодор. А той не е в къщи. Къде ли ги е скрил?
— Ще видя, лелина, ще ги потърся, дано ги намеря.
И тя отива — търси, рови, но донася само маслото.
— Щом сега не може, остави, лельо, може и друг път да дойда.
— Величке, ти сигурно си много гладна. Какво да ти донеса да хапнеш?
Леля изскача навън. Позабавя се доста. От стаята долита шум. Разпитват я гостите за момчето, което е влязло, шегуват се с мъжа й.
— Къде, джанъм. се губиш навън по двора, с кого разговаряш толкова?
— Нещо коремът ме свива — оправдава се загрижено тя и бърза да се измъкне.
В това време Вела се разполага в сеното. Предателска умора я притиска. Сънят затваря клепачите. Колко е хубаво тук, на топличко. Как е зажадняла за грижовно човешко чувство. Да остане тук ден-два при леля, да отпочине, да полекува раните си. Но не, не бива. Не може. Всяка минута, докато тя е тук, този дом е изложен на смъртна опасност. И те са под наблюдение. Семейството е трудово, бедно. Едва се изхранват, но са познати с щедростта си.