Леля Марийка пристига с пълна торбичка с продукти, с любимата й туршия и кюпче кисело мляко. „Да има и за Гера, и за другите” — мисли леля, без да подозира, че Вела е сама. И леля още веднъж й предлага: „Величке, що не останеш у нас да се стоплиш и починеш. Ще те крия. Ще те храня. Колко си отслабнала. Никой няма да разбере. Бъди спокойна.”
— Не мога, лельо, трябва да бързам.
Вела хапва от киселото мляко, а останалата храна взема със себе си. Става, благодари на леля. Кратка прегръдка. Сълзи в очите на леля, а през задната врата Вела изскача на улицата и потъва в тъмнината.
Врагът полага всички усилия да влезе в дирите й. Към средата на април майор Иванов — командирът на ловната дружина — е повикал в кабинета см каменския кмет и други приближени. Започва с остри нападки към присъстващите.
— Каква управа сте, господин кмете, щом досега не можете да ни помогнете да ликвидираме една жена, шумкарка, по-голямата щерка на Пейо Пеев. Нашите сведения са, че тя е наблизо, сама, ранена. Сила имаме. Пари даваме. Какво ни пречи?
— Господин майор — отвръща боязливо кметът. — И ние желаем да я хванем, но това не може да стане изведнъж. Взимаме всички мерки. Пуснали сме хора да наблюдават.
— Слушайте — с попримирен тон продължава майорът. — Трябва да обединим усилията си. Усилете охраната на къщата й. Следете внимателно кой влиза, кой излиза. Да се наблюдават още по-добре всички роднини, подозрителни и комунисти, които й помагат.
Той настоява да се предприемат още по-сериозни мерки. Трябва да се запали и изгори Пейовата къща, помен да не остане от нея. Имат власт, те колят, те бесят. Ще бъдат сплашени всички., които са навирили носове. Из гората да бъдат пуснати верни хора — горски, ловни надзиратели, полски пазачи, овчари.
И ето, майор Иванов изпраща група доверени лица да се запознае с обстановката около нашата къща. Трябва да уточни как да стане запалването. Баща ми и майка ми виждат групата военни, които обикалят, влизат в двора, оглеждат нашата къща, оглеждат и съседните, Родителите ми се досещат за целта на неканените гости. И отново безсъние и тревожни нощи. За щастие докладът на съгледвачите е отрицателен. Той гласи, че къщата на Пееви е заобиколена от стари дървени къщи, които също ще пламнат. Затова проектът за опожаряването се отлага за неопределено време.
Една вечер Вела е на Стария чарк при определеното за явка място. Навежда се под малката скала. Протяга трепереща ръка в тясната дупка под скалата. Тук трябва да бъде бележката с известието за връзка с другарите. Опипва внимателно отдолу, отгоре, отвред. Още веднъж опипва. Уви, пак нищо. Никакъв знак, никаква следа. Изведнъж някаква непреодолима слабост я обзема. Заслушана в ромона на клокочещата река, Вела присяда за кратко на скалата. После, поела дъх, отново се изправя и тръгва бързо по стръмнините към бивака си.
Необичайно за втората половина на месец април, времето се е оправило. Топло, тихо, дори задушно. Но откъм Арапчал се трупат облаци, които се сгъстяват, надвисват в черни грамади. Задухва вятър, който все повече се усилва, фучи из клоните. Вела ускорява крачката си нагоре — приближава буря, силна, страховита. Светкавица прорязва вечерната тъма. Светещото й острие се забива в близкия букак. В този миг огромен клон от бук столетник се откършва и с трясък се сгромолясва на земята. Силен гръм раздира тишината. Последва втори, трети. Първите капки, едри и тежки, свистят във въздуха. Плисва пороен дъжд. Целият дол сякаш се превръща във врящ котел от мълнии, гръмотевици, светкавици. Една бездна, пълна с ужас.
С последни сили, блъскана от вятъра, шибана от дъжда, Вела се изкачва по мокрите скали. Всяка крачка е едно сражение срещу отприщените сили на природата, но тя върви, не спира. Най-после ето я нейната пещера. Капнала от напрежение, мокра до кости, тя рухва под каменната стряха.
Срещата с урагана е само едно изпитание на нейния дух, който остава несломен. Постепенно бурята утихва. Но дъждът продължава да вали — ту по-силен, ту по-слаб. Студен пролетен дъжд. И така няколко дълги, мъчителни дни. И бездействие, бездействие. Убийствено бездействие.
Изминават тридесет дни от сражението при санаториума. Тридесет дни! А краят на неизвестността не се вижда. Изтича вече април. Какво ще донесе май, месецът на цветята, най-красивият сезон на годината.
Една сутрин около потока Вела открива тънки корици лед. По небето се влачат тежки облаци. Само към обед за малко прояснява. Бледите слънчеви лъчи търсят пролука всред облаците, но живителна топлинка не идва,
Мрачно, студено. Отново превалява. Между водните капки прехвърчат снежинки. Дъждът се превръща в лапавица. Надвечер лапавицата преминава в сняг — тежък, мокър. Стеле се тихо, покрива всичко, свежда разлистените клони до самата земя. Тишината ляга плътна, дълбока, снежна.
Вела се свива в студа. Няма човешки глас. Разговаря сама, с мислите си. Те са във вечно движение, във вечен двубой. Ту мрачните надвиват, ту светлите побеждават. Не! Бедата не може да бъде вечна. Ще дойде краят на ужасяващата самота. Ще има отново другари, ще има отново борба!
Заспива умерена. Но сънят е накъсан, трескав. Пак се пробужда. Огънят е загаснал. Крака, ръце, всичко е вдървено от студ. Обаждат се раните, почуква и старата болка в коляното.
Става, раздвижва се. Разтрива бързо краката и ръцете. Пак се връща. Опитва се да заспи. Да забрави всичко. Може ли нещо от преживяното да се забрави.
По едно време ниско откъм „Кладова“ долита някакъв особен шум. Като че ли се приближава. Усилва се. Може да е кучешки лай. Не е, къде кучета по това време? Ослушва се пак напрегнато. Вълци! Някъде съвсем наблизо в падината под нея се разнася проточеният вой на самотен вълк. Звярът продължава да вие, докато около него се събере цялата глутница. Вела напрегнато слуша дивото виене и давене. Зверовете се движат недалеч от нея ниско под скалите, Наближава страшна нова опасност, с която не се е срещала досега. Сърцето й затуптява, кръвта нахлува в главата.
Някога Вела е слушала от по-старите хора, че вълците се плашат от огъня. Грабва една голяма главня. Приготвя пистолет, нож — настръхнала, готова за неравен бой.
Минават тягостни минути на напрегнато очакване. Вълците като че ли са променили пътя си. Сякаш не се изкачват, а продължават на югозапад. Да, наистина, те се отдалечават. Но опасността не е отминала. Нищо чудно да се върнат обратно, да тръгнат нагоре, Може ли да разбереш дивия инстинкт на звяра?
Вела седи, бодърства. Минава час, втори. В нощната безмълвна тишина някъде далеч се долавя ожесточен кучешки лай, който не след много се смесва със задавеното ръмжене на вълците. Започва свирепа борба между вълци и овчарски кучета. Отекват човешки викове. Изглежда вълците са нападнали някакво стадо над Върбица. След малко всичко затихва, навярно нападението е отбито.
Вела се унася, заспива. Пак се събужда. След напрегнатата безсънна нощ най-сетне вече е светло. Ясно и студено. Ледени висулки блестят по дърветата. Сякаш е зима. Вела гледа с тъга пъпките на дърветата. Как са почернели, а се готвеха да цъфтят! Леден огън ги е попарил. Ледени мисли нахлуват в главата й, но тя бързо ги отпъжда, слиза на по-долната площадка. Наоколо е сняг, опасно за движение. Приютява я хралупата на познатия вековен бук. Не може повече да остане тук, трябва да действува. Само да мръкне, да падне спасителният здрач и право долу към Каменица.
Привечер се спуска по стръмнината. Пързаля се, пада, става. След себе си влачи елхов клон, за да прикрива що-годе следите по снега. Ниско, в подножието на върха, снежната покривка се е разтопила. Земята е подгизнала, размекната. Вела се вглежда внимателно. По пътеката личат човешки следи — обуща, кабъри, гумени цървули. Ясно — минавали са хора,
Преди такива следи не е имало. Може би полиция, горски, но все едно — нея търсят. Трябва още повече да внимава. Стъмва се. Блясват светлините на Каменица. Ето хармана и къщата на вуйчо Димитър. Сладостни тръпки я обземат. Всичко тук — и малката скърцаща вратичка, и ниският дом с топлото огнище, и оборът с кротките животни, е толкова родно, скъпо. Още петдесетина крачки и тя би могла да бъде всред близни хора, да усети домашна топлина. Но сенките на караулите я връщат към суровата действителност. Къщата на вуйчо е завардена.