Времето летеше. Брат ми завърши гимназия и постъпи в Търговската академия във Варна. Където и да беше, мисълта на Вела за него бе жива, будна, сестринска. Тя бързо се развиваше и имаше нужда от неговата помощ и подкрепа, от правилно насочване. В писмата, които си пишеха, се чувстваше, че в нея вече напират други мисли, други проблеми. Наивно детското все повече отстъпваше на научното начало.
Когато брат ни, студент в Търговската академия във Варна, си дойде през зимната ваканция на 1936 година, Вела го посрещна тревожна и оживена. Не го дочака да си почине от уморителния път. „На кое да вярваме — питаше възбудено тя, — на онова, което отчето ни говори в час по вероучение, или на онова, което учителят Велчев ни учи по физика и химия?” Очакваше от него сигурна, мотивирана подкрепа. Всичко искаше да провери със собствената си логика, да го почувства и преживее. От това, което брат ми допълнително й изясни, лицето й още повече поруменя, грейна. „Да си призная, плесна с ръце тя, неотдавна правих опити и на баба Герга, и на баба Вела да им докажа, че дъждът, облаците, гръмотевиците и светкавиците не са божа работа, а чисто природни неща. Те се поуплашиха и казаха: „Величке, това може да е вярно, но ти не говори такива страшни работи.”
Брат ни се радваше, че по пътя на верните научни съждения и обобщения Вела вървеше с увереност към голямата истина в живота.
Като ученичка в прогимназията тя се увличаше и в спортните занимания. Първоначално тичахме у дома на двора, скачахме с въженца, бягахме. В спортните училищни състезания беше винаги сред първите. Спортът беше жизнена необходимост до края на живота й. Неслучайно веднъж тя сестрински ми изповяда: „На спорта и туризма дължа много за укрепването си.”
На връщане от конгреса на въздържателите в Пловдив брат ми донесе на Вела скромно подаръче — устна хармоника и книжка със съчиненията на Алеко Константинов. Радостта й беше голяма. Книжката й се видя прекрасна. Няколко пъти препрочиташе пътеписа „До Чикаго и назад”. Възхищаваше се много от това приказно чудо на природата — Ниагарския водопад.
Далечните екскурзии из страната, организирани от училището, бяха голяма радост за нас, децата, и особено за Вела, макар че се съпровождаха с толкова трудности. Из различните градове спяхме в училищата, по чиновете, по подовете. Нощувахме и по чардаците на манастирите. Завивки, храна — сух хляб и сланина за няколко дни — си носехме от къщи. Пътувахме с влак, често в товарни „конски” вагони. Вела многократно беше изпитвала „прелестите” на тези пътувания. Неведнъж с раница на гърба тя се връщаше с измъчен, страдалчески вид. Но винаги с повишено настроение, одухотворена, заредена с нови познания и с желание за нови интересни пътувания. И отвсякъде изпращаше на брат ми писма, картички, впечатления от видяното, от чутото. Картичка с паметника на Владислав Варненчик и от морето на Варна, от Рилския, Дряновския и Бачковския манастир, от Кърджали с паметника на загиналите във войната, от Дунава — къщата на Баба Тонка в Русе, от Плевен, от Видин — крепостта Баба Вида, и откъде ли не още.
През 1936 г. Вела завърши III клас на прогимназията (сега седми клас). Тържественото утро в старото Каменско училище започна с богата програма и завърши с раздаване на свидетелствата и бележниците на отличниците. „Излязоха на сцената — пише в спомените си Величка Гълъбова — няколко момичета и момчета. Бях още малка и не познавах другите, но първата, на която поднесоха бележника с отличен успех, беше кака Личка. „Величка Пейо Пеева получава първа награда — книга от Йордан Йовков за показан отличен успех и примерно поведение. Пожелавам й да бъде винаги първа” — бяха думите на директора на прогимназията Георги Джуров. А отличничката, спретната с късо подстригани коси, пое книгата и бележника, притисна ги развълнувано до сърцето си и едва чуто благодари за пожеланията.”
Тоя ден беше празник за нашия дом. Вела целуваше последователно ръка на баба Вела, на баба Герга и приемаше благословиите и поздравленията им. „Ти, бабина, добре вървиш по книгите, видя се, ще станеш умен и добър човек. Но не забравяй и черковното — то също ще ти дава сила и мъдрост.” Тъй се радваха нашите добри, обични баби.
През есента на 1936 г. Вела се записа в IV клас (сега VIII клас) на Лъдженската непълна реална гимназия, която се намираше на два-три километра от Каменица. През първата учебна година каменските ученици пътуват пешком на малки групи. През втората година по предложение на Вела се събират пред сегашното читалище в кв. „Каменица” и групово пътуват до гимназията. По пътя се водят оживени разговори за събития, филми, прочетени книги, шеги, закачки. Централна фигура, която давеше тон на всичко и най дейна във всичко, беше Вела, си спомнят нейните съученици. Като гимназистка Вела още повече се преобрази. Чувстваше се влиянието на гимназиалните изисквания, на новите учители и на новите съученици. А и натрупаните знания разпалваха интереса към нови знания. Интересите й се разшириха. Авторитетът й в семейството ни също нарасна. Мама и тате се вслушваха с все по-голямо уважение в нейното мнение.
Понякога съм се питала — кое е най-типичното в характера на Вела? Може би любознателността, желанието й да опознава живота, да чувства и разбира природата и хората, да търси и открива навсякъде красивото и доброто, да отделя от тях всичко грозно, лошо и несправедливо, да върви срещу него с целия жар на душата си? В четвърти и пети клас на лъдженската гимназия тя четеше с голямо увлечение. Бяха години на откривателство и духовен растеж. Все по-богато, наситено с духовност, окриляно от светли мечти е нейното юношество. Детската доброта, наивна и пленителна, сега разцъфтяваше в едно голямо социално-борческо чувство, което изпълваше цялата й душа. То и сега струи от пожълтялата тетрадка с нейните ученически съчинения и ни вълнува със своята искреност и топлота. Красотата е пак кумир, но гимназистката Вела вече я търси главно в героичните натури, в народните борби. Затова Бойчо Огнянов е неин любим герой. А за баба Илийца тя пише: „Постъпката на баба Илийца освен смела, патриотична е толкова благородна, толкова красива. Затова аз обичам и уважавам баба Илийца като моя майка.” В друго съчинение за хайдутина в нашия епос Вела рисува романтичката красота на родната планина, гъстата и зелена гора с бистри потоци и извори, приютила в себе си млад народен борец. Напуснал роден дом и близки, немил-недраг, той е готов да жертва себе си, младостта, дори живота си за свободата и щастието на народа си в кървавата борба срещу неговите подтисници. „Какво величие, каква сила и обаяние се крие в жертвоготовността на тоя народен мъченик и герой” — заключава в последните редове на съчинението си Вела.
С искрено вълнение тя преживяваше мъките на Камен и Цена от поемата „Грамада” на Иван Вазов.
В обобщения образ на народа открива най-ценната добродетел на българина — чувството за социална справедливост и омраза към народните изедници. За тези си съчинения Вела получи ниски оценки — четворки. Явно нейното социално-борческо разбиране за красивото, за благородното не съответстваше на отвлечените, абстрактни представи на учителката й, която се ръководеше от тогавашната учебна програма. Първоначално това смущаваше Вела. „Не бива да се тревожиш — успокояваше я брат ни. — Ти не грешиш, ти си на правия път. Важното е не оценката, а твоето вътрешно убеждение.” И тя не отстъпи от своите убеждения.
В облеклото, в жестовете, в отношенията на Вела към другите имаше простота и непринуденост. Имаше вродено чувство към изящното. Това намираше реален израз в рисуването, в интересите й към живописта и изкуството. От ученическите й години са останали няколко сполучливи рисунки. В рисунките „Двата бора”, „Приятелка”, „Маска”, в рисунките на цветя, предмети, плодове личеше тънкият усет на Вела към цветовете, към хармоничното във формите и линиите, към контрастите. Учителят й по рисуване Сава Славчев се отнасяше с голямо внимание към художествения талант на Вела. Препоръчваше й тя да следва живопис, да се отдаде на изкуството, но времената бяха други. Все пак по-късно от умението си да рисува се възползваше често: при написване на позиви, оформянето на нелегални материали, на вестник „Просветител”.