Решава да продължи към дома на Иван Содев. Той е на около четиристотин метра оттук, но на всяка крачка дебнат изненади и опасности. Вела е сама по улицата. Нарочно се движи свободно, нехайно, с момчешка походка, с ниско прихлупен каскет. По-нататък вижда забързани момчета от горната махала. Тя продължава, сякаш е момче, откъснало се от тяхната компания.
Ето я най-после къщата на бай Иван. Следва уговореният сигнал — хвърляне на пясък в прозореца. Една човешка сянка се очертава в неговата рамка и верният ятак е вече долу под сайванта. Той едва сподавя горчивината си, че и тоя път няма е какво да я зарадва.
— Въпреки всички усилия не можахме да установим връзка, Величке. Какво не направихме с Георги Въргов, но нито чрез Лъджене, нито чрез Чепино можахме да се свържем с другарите. Ще търсим връзка и ще те свържем с четата, още малко търпение, не може да не те свържем.
Вела разбира, положението и е труди тежко, почти безнадеждно. Трябва отново да чака, да издържи, да издържи, и да чака. Засега за нея няма място тук, сред хората. Неин дом е Бялата скала.
Бай Иван й донася храна и двадесетина патрона. Сбогуват се както винаги сърдечно и Вела изчезва в тъмнината, за да не се видят никога вече.
Отново за кой ли път тя потегля за своя бивак. Сега не бърза. Бързат мислите й, тревожни и неспокойни, търсят изход. Наистина положението е много трудно, но не съвсем безизходно. Все ще се намери изход. Трябва да се намери. „Ще се стопи снегът. Ще отслабне блокадата. Ще дойдат другарите да ме търсят, не може да не ме потърсят.” Не е Вела от тези, които се поддават на отчаяние.
Крепи я мисълта за близките й, за другарите. Търси упование в свидни образи от книгите и от живота. Спомня си за любими герои — Галилео Галилей, Джордано Бруно, Ботев, Левски. Те са изтърпели и колко по-големи страдания, изпитали са куршума, бесилото, отровата, меча, кладата. А за Вела не всичко е загубено. Може да решава, да действа. Жива е. Има оръжие. Каквото и да се случи, ще издържи, ще издържи, ще издържи — бие кръвта в слепоочията.
За по-сигурно трябва да напусне бивака и да се премести. В други посоки ще търси другарите. Няма ли да спрат най-сетне тоя проклет дъжд и лапавицата? Утре е Първи май. От ума й не излизат следите, които видя вчера долу. Решава. Малко да се пооправи времето и веднага ще се махне оттук.
С такива мисли и намерения изпраща тя втори май. Преди да се стъмни, чете от книгите, които е взела, със себе си.
Настъпва нощта срещу трети май. Още по-тъмна, още по-влажна и неприветна. Мек, пухкав сняг е покрил земята. Подмокрени, главните на огъня загасват. Вела хвърля последните сухи клонки. Те припламват леко и после пак тъмнина. Ще кара така, без огън. Опитва се да засян, но сънят бяга от очите и. Става, разтъпква се. Очуква снега от близките храсти. Погледът й все бяга долу към селата. Там блещукат светлинки. Оттам идат и надеждата, и ужасът... И пак сяда с мислите за ново скривалище, за връзка с четата, за толкова жадуваната среша с другарите. Неусетно заспива. Сънят я отвежда на широка слънчева поляна. По нея пристъпва мама, хубаво облечена, засмяна. Носи нещо, обвито в красива кърпа. Подава й го с най-хубавата си усмивка: „Това е за тебе, Величке!”
Трепва Вела и се събужда. Изтръпнала, вкочанена от студ. Наоколо всичко е побеляло от сняг. Изгревът плиска първите си лъчи върху Бялата скала. Става, разхожда се, дано се постопли, и пак сяда. Днес е тридесет и седмият ден, откакто е сама, без вест за четата. Вдишва дълбоко. Тя вече от нищо не се страхува. Ще издържи на всичко. Каквото и да стане, ще издържи!
Изведнъж някакъв необичаен шум я стряска. Надига се бързо. Може би пак е сън? Срещу нея проехтяват изстрели. Куршумите святкат в камъка, вият с грозен рикошет над главата й.
Мигновено скача. Провира се под скалата. Изтичва по познатите пътеки нагоре. Заляга зад скалата, после зад големия бук. Ослушва се.
В утринната тишина високо и заканително отекват непознати мъжки гласове:
— Вела, предай се! Обградена си отвсякъде. И пиле да си не можеш да изхвръкнеш оттук!
Тутакси тя разбира всичко. Дошъл е краят. Ще бъде страшен, но трябва да е достоен.
— Няма да се предам жива в ръцете ви, мерзавци! Но вие ще отговаряте утре пред народа за позорните си дела. Червената армия е на Дунава. Накъде сте тръгнали? Другари войници! Обърнете пушките си срещу вашите офицери!
Последните й думи заглъхват в трясъка на бомба, тракането на картечници, пушки и шмайзери. Стрелят. Дула бълват огън отдолу, отляво, отдясно, отвред. Тя се прицелва внимателно, отвръща със слабия глас на своя пистолет. Прибягва бързо. Пак стреля.
Една срещу сто! Само за момент хвърля поглед нагоре. Да се опита да прибегне, да пропълзи над скалите, на върха, там, където може да бъде спасението. С няколко скока Вела се хвърля към скалите.
Ала върху коварно размекнатия сняг тя се свлича пак надолу, там, където най-много се сипе смъртоносният огън от куршуми и бомби.
Окото й зорко следи противника, който се надига да хукне към нея и да я залови в плен. Но нейният пистолет ги респектира.
Боят става все по-ожесточен.
Многобройните рани вече горят по нея. Тя чувства как изтича кръвта й. Силите я напускат. Отмалява. Опитва се да стане, да прибегне. Невъзможно. Сякаш я притиска някаква огромна тежест. И отново пълзи и стреля. С широка алена диря след себе си, със сетни сили тя се свлича по студеното бяло платно на снежната пъртина към най-близкия камък.
— Жива, жива я хванете! — едва долавя Вела заповедническия глас на жандармерийския началник.
— Не! Жива няма да ме хванете! — съвсем тихо отронва тя на себе си.
Усеща, че дясната й ръка е простреляна. Пистолетът преминава в лявата. Постепенно изстрелите стават все по-редки. Привършват се броените патрони.
— Да я хванем жива! — отново кънти гласът на началника.
Само за миг стрелбата затихва. Още крачка, последна крачка към вечността, която един ден ще се нарича безсмъртие. Повдига леко глава. Пистолетът, верният Велин другар, е насочен към сърцето.
Последен изстрел. Локва кръв. До локвата безмълвна, бездиханна, с пистолет в ръка лежи Вела, моята сестра, сестричката ми.
— Преструва се — подвиква някой.
— Огън! — долита глас отдолу.
Отново планината закипява в гръм и трясък.
С бесен, ураганен огън свирепият враг иска да заглуши последната тръпка на нейното нежно сърце, събрало в себе си всичката обич към хората.
За момент стрелбата спира.
Гробна тишина. Само далече по върхове, по долини отеква последното ехо на боя.
Утихват високите канари на Арапчал. Поклащат клони вековни буки, наранени от куршуми, от бомби. Неми свидетели на кървавата драма, и те скърбят за своята вярна дъщеря.
Завинаги ще напомнят те за невижданото злодейство на убийците. Убийците продължават своето сатанинско дело. Отрязват главата й, пробождат тялото й с десетки удари на щикове, захвърлят го по стръмнината. Там, долу в ручея...
Убийците продължават своето черно дело. Като хищници те разграбват скромното й облекло с незасъхналата прясна кръв по него.
Денем е, а притъмнява. Небето се спуска ниско, сякаш да превърже раните й и да скрие девическата голота от нечисти погледи.
Ликува, опръскан с моминска кръв, фашисткият башибозук. С диви викове и стрелба потегля надолу вълчата полицейска глутница, понесла своя кървав трофей — главата на Вела.
Беше трети май хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Ден на саможертва, на подвиг, на скръб.
Ще минат само няколко месеца. Ще изгрее победата. По неумолимата логика на събитията първите, които ще разкажат за драмата на Бялата скала, ще бъдат нейните убийци. Преди поетите и писателите. Сцената ще бъде Народният съд. Публиката — целият народ. Ще има думата народният обвинител Михаил Манев. Пред него ще застанат убийците.
— Кажете, с какво стреляхте срещу Вела?