— С пушки, с бомби, с картечници и шмайзери.
— А тя с какво стреляше?
— С пистолет.
— И какво намерихте в раницата, след като я убихте?
— Книги. Само книги — от Ботев, Смирненски,я Яворов, И един бележник с песни, стихове и записани мисли...
„Днес убихме голямата”
Опитал се е да опише тая скръб баща ми в едно сведение за убийството на Вела, поискано от другарите във връзка с Народния съд, където съдеха убийците фашисти.
„Трети май 1944 година дойде по-тревожен от другите дни. Към девет часа чухме стрелба. Изскочих на тавана. Дали не е срещу Вела? Гледах и се ослушвах. Стрелбата продължава. Картечници, пушки, избухваха бомби. Сигурно човек ще падне. Излязох на улицата. Кой знае защо, тогава хората ме гледаха особено. Изглежда нещо много лошо бе станало. След обед, към два часа, сме седнали с жената на софрата. Но хлябът се спираше в гърлото.
Изведнъж без чукане в стаята се вмъкна полицейският началник Стойчев. Изтръпнахме. За какво ли иде пак, душманинът? Дали е само за обиск, или за интерниране? Лицето му е доволно и весело, значи лошо за нас. Поиска да му дадем от нашия хляб. Носеше парче хляб и искаше да го сравни с нашия. Ние имахме хляб, печен в домашна печка, и аз му дадох, но той поиска хляб на фурна. Казах му, че такъв нямаме. След това ме извика вън в коридора. Още първите му думи ме плиснаха като вряла вода в лицето. Ръцете и краката ми се вдървиха от студ.
— Да знаете, днес убихме голямата ви дъщеря Вела. Главата й я отрязахме и е в Лъджене — весело триеше ръцете си Стойчев. — А като ликвидираме и по-малката, няма повече да ви преследваме и интернираме.
Пред мен стоеше не човек, а чудовище, звяр.
Кръвта ми кипна. Погледнах около мене. Да грабна нещо и да го тресна по главата! Но пред очите ми в тоя час се мярнаха сините дрехи на полицаите, изпълнили двора пак да обискират и претърсват.
Това продължи не много. Едва надвил себе си, не помня как съм казал:
— Да може барем да приберем оставките на Вела. А на жената поне засега не казвайте нищо.
Това предупреждение обаче беше излишно. Изстрадалото майчино сърце бе доловило от думите на убиеца страшната вест. С глухо ридание жена ми се бе строполила на пода.
Не на себе си, на другия ден, с парче бяло платно под мишница, тръгнах към училището в Лъджене. Поне главата и останките на детето си да прибера от гаврата на разбойниците. Колкото и да настоявах, не ме пуснаха. Не ми разрешиха поне да видя главата и да се уверя, че е на дъщеря ми, защото в балкана имаше и други жени. Само през отворената врата до мене достигнаха думите на майор Иванов, който ревеше побеснял и псуваше:
— Как, да се маха оттук, неговата мама! Иначе и нему ще светя маслото! На такива като дъщеря му — позор и смърт! Да я развличат орли и гарвани по скалите.
Сега вече разбрах съвсем с какви си имам работа — не хора, а вълци. Стана ми ясно — със стойчевци, тошо-пенкинци, майор-ивановци и всички други като ние сме на нож, ние сме във война.
Децата ни убиват, нас гонят. Миналата есен по време на интернирането ни арестували цялото семейство на шурей ми Димитър Шулев, момчето му Тодор — 16годишно, пребили от бой, а дъщеря му Надка хвърлиха в затвора. От притеснение и мъка по нас и децата ни, моята майка и майката на жена ми умрели за по-малко от месец. За тяхната смърт научихме по късно на няколко стотин километра разстояние, без да ги видим за последно сбогом.
Мръсна полицейска управа! Спасението е едно: да се събори по-бързо държавата ви. По-бързо!
Връщам се от полицейското в Лъджене към дома. В Каменица хората ме гледат съчувствено и ободрително. Мнозина плачат за Вела.
Те — убийците, срещу нас, а ние срещу тях!
Претръпнах вече. Виждам, синът дошъл в къщи, търси из сандъците и изпраща едно-друго за гората. Да носи! Не е време за страх.
И аз сам почнах да търся по-свободно народните борци. Да помагаме кой с каквото може. По-скоро да ви дойде краят, кучета проклети!
Отново пак ни интернираха.”
Ехото на трети май
След акция на двадесети април под гара Цветино, на път за партизанския лагер при преминаването на река Бистрица на Главеев мост, четата се натъкна на засада. По-голямата част от партизаните не успяхме да преминем моста. Поради продължителната блокада и необичайно падналия за сезона сняг дълго не можахме да се завърнем в лагера. Установихме се високо в местността Търлите. Застудяването на времето ни свари почти без горни дрехи и завивки. Брашното, което взехме при акцията на гара Цветино, свърши. С големи усилия, чрез местното население, си доставихме малко храна.
Беше трети май 1944 година. Бях на пост. Сняг и студ сковаваха всичко наоколо. Истинска зима. Бях приседнала да се постопля до стар дънер, огрят вече от слънцето. Необикновено тихо. Откъм лагера не се чуваше никакъв шум. След мразовитата нощ другарите спяха около огъня. Изведнъж тишината се наруши от ехото на продължителна стрелба. Последва затишие. Стрелбата зачести отново, последваха многократни избухвания на бомби. Ясно беше, че недалеч от нас се водеше сражение. Изтичах при другарите. Те вече бяха наскачали в тревога. Всеобщо беше мнението, че групата на Атанас Семерджиев, която се откъсна от нас при престрелката на моста, е попаднала на засада. Престрелката беше далеч от района на лагера, но трябваше да разберем какво е станало. До обед група другари начело с Манол Велев заминаха. В тягостно настроение очаквахме тяхното завръщане.
Късно след обед чухме парола и другарите пристигнаха. По изражението на лицата им, по настроението им разбрах, че се е случило нещо страшно. Но защо погледите на всички се отправяха към мене?
— Другари — рече тихо Манол. — Тази сутрин Вела е водила сражение и героично е загинала.
Повече от разказаното не помня... После сякаш се събудих от страшен сън.
Вела убита — не можеше да бъде? Нещо в мен рухна. Почувствах се отпаднала, обзе ме вцепенение. Бях осиротяла. Другарите не се опитваха да ме успокояват. Те самите чувстваха, че е безсмислено. Лагерът притихна. Нима може да се изрази с думи какво беше за нас Вела! През целия ни партизански живот тя нито веднъж не отпусна ръце, не клюмна глава. Нямаше трудности, нямаше опасности, които можеха да я върнат от пътя. За нея всичко беше по силите й.
Постепенно съзнанието заработи. Някъде дълбоко в мене проблесна искрица надежда, че това може да е само слух.
На другия ден на нас се натъкна един местен селянин.
— Убита е по-голямата щерка на бай Пейо — каза той.
Страшната вест се потвърди. Но аз все още не можех да повярвам. Нима я нямаше вече Вела? Нима я нямаше вече силната й братска ръка, която да ме подкрепя в походите, в дни на трудности и неуспехи?
Нима вече няма да почувствам тази грижлива ръка на рамото си? Да чуя топлото и ласкаво „Гера? Братле...”
Трябваше да се живее без Вела, а за това се изискваше много, много твърдост. На помощ ми дойдоха другарите с тяхното необикновено грижливо отношение и с искреното им желание да бъдат моя подкрепа. Какво бяха за мене другарските ръце, подадени ми в този най-труден момент? Всичко, всичко... Нима можеш да забравиш дружеската топлота и съчувствие, необикновената готовност, граничеща със саможертва на Атанас Семерджиев, Надка Дамянова, Атанас Юмерски, Иван Пандев, Димитър Горостанов, на останалите.
През тези дни често си мислех за мама, за баща ми, за брат ми. Какво ли правят? Как ли понасят гибелта на Вела? Написах им писъмце, поне да намаля тревогата им по мене.
А борбата ставаше по-ожесточена, нямаше място за униние. Светлата памет на Вела, нейната героична смърт повеляваха да бъдем в първите редици на битката.
Ето и другите подробности за смъртта на Вела, които успяхме да научим по-късно.