Едва на трети май каменският ремсист Милош Папарков установява чрез нашата ятачка от Чепино Минка Бергова връзката с четата, но когато се завръща в Каменица, научава за смъртта на Вела,
Няколко дни преди убийството на Вела в местността Стария чарк се срещат Иван Божков — участъков горски стражар, в чийто район се намира Бялата скала, и ловният надзирател Коста Пашов. Запушили и се заприказвали. Коста Пашов запитал Божков, като ходи към Бялата скала, не е ли виждал да излизат на лов хора от Колибите. Тогава Божков решил да довери една своя тайна на Коста Пашов и му казал:
— Ловджии не съм виждал, ама знам един хубав лов.
— Какъв?
— Знам един заек, на който кожата струва сто хиляди лева — и Иван Божков разказал на Коста Пашов за следите на Вела, които той открил, (в списък с имената на партизаните, залепени пред каменската община, били оценени главите ни — на кой по петдесет хиляди лева, на кой по сто хиляди лева. Главата на Вела беше оценена за 100 хиляди.)
— Да ги опнем парите — му казал Коста Пашов.
— Дали няма да пострадаме от партизаните? — отвърнал Божков.
— Няма да пострадаме — му казал Пашов. — Та ти да не мислиш, че Пейовите щерки ще свалят властта.
И така, решено било да се извърши предателството.
На втори май хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година към четири часа след обед горският стражар Иван Божков се явил при майор Иванов — командир на ловната дружина в Лъджене, и му разказал за своето откритие. Още същата вечер в двора на училището пристигнала цялата полиция и през нощта заедно с ловна дружина, водени от двамата предатели, заминали към Бялата скала.
Нагоре но стръмнините пътят е много труден. Вали сняг. В тъмнината войниците се препъват, плъзгат се, падат. Връщат се. Настъпва известно колебание.
— Да се върнем, па утре... — предлагат някои.
— Не, в никакъв случай... Сега му е времето. Спре ли снегът, разлисти ли се шумата, иди, че я хвани — настояват офицерите.
Стигат горе на Бялата скала, където е Вела. Като познавач на местността, Иван Божков нарежда блокадата, стяга обръча. Негови са и първите изстрели да се представи пред началството, да заслужи наградата.
След обед убийците пристигнали в Лъджене. С главата на Вела отишли право в избата на училището, където бил Стойо Калпазанов. Започнала кървава разправа. Един от офицерите я показал на Стойо и му казал:
— Донесохме ти я да я гледаш и да не скучаеш.
И като хванал главата на Вела за косата, започнал е нея да бие Стойо. „Главата беше окървавена, а от ударите окървавиха Стойовата глава, разказва случайно арестуваният овчар Крум Каров от Каменица, който се намирал в момента при Стойо. При тази картина — продължава по-нататък Крум Каров, загубих ума и дума. И сега, като си спомням за това, изтръпвам и се стряскам.”
Тридесет и седем дни Стойо беше издържал на зверските инквизиции на палачите. Искат да изтръгнат така нужната им тайна — къде са партизаните, колко са, къде се крие отрядът? Кои са ятаците? Те са нетърпеливи. В устата на Стойо са заключени наградите, отличията, постовете, славата на пазителите на фашисткия ред. Смущава ги красотата и силата на този младеж. И бързат — да смачкат това тяло на атлет, в което цъфти двадесетгодишната младост, да помрачат разсъдъка в тези бистри сини очи. По-скоро! Духът не може да живее в разкъсани меса и счупени кости. Затова бият: с телени пръчки, с железни тръби, с гумени бичове, горят с електрически ток.
Но той остава несломим!
Стойо, бедният селски младеж, е решил да покаже на врага какво значи да си комунист. Не продумва и когато многократно го извеждат на разстрел. Решил е да изживее преброените си дни така, както прилича на неговата пламенна ремсова младост.
През кратките промеждутъци между две изтезания пее пред другарите си в ареста Ботеви песни.
Но никога не е допускал, че палачът може да измисли такова страшно мъчение — да го бият с главата на Вела. Те не подозират колко силен ще стане той и след тази вакханалия.
След няколко дни, когато главата на Вела започва да се разлага, по заповед на майор Иванов я отнасят неизвестно къде.
Устата на Стойо остава заключена и сега. Тази нечовешка среща на живия обречен с мъртвата глава на Вела го изправя, дава му сили да извика към арестуваните другари, когато за последен път го извеждат на разстрел:
„Знам какво ще стане с мен, но това няма значение. Най-важното е, че ние ще победим! Сбогом!%
В светлото утро на седемнадесети май 1944 г. в местността Митилява мандра, близо до лобното място на Вела, проехтяват три изстрела. Простреляно е сърцето на Стойо Калпазанов.
Бойните другари Вела и Стойо, чедата на горда Каменица, остават завинаги свързани в сърцата на хората като две светли звезди, изгорели в тъмната фашистка нощ, за да се роди свободата.
Вела войвода
Вела убита!
Като черна птица прелита грозната вест над Чепинско и впива нокти в народното сърце. Хората не вярват и не искат да повярват за станалото. Та веднъж ли вече убийците лъгаха и се хвалеха, че са хванали и убили Вела.
Някои по-будни, по-смели не изтърпяват. През блокади и опасности се добират до Бялата скала. Настръхнали са урвите на Арапчал. Скалите са опръскани с кръв, алената кръв на Вела. Младата моминска снага е зверски насечена и захвърлена. Навред следи от неравен бой, кървави дири от вълча варварска орда.
Каква велика дарба има нашият народ — от мъката да прави песен!
Първа със сълзи на очи запява кака Катерина Велева от Каменица:
„Ой, горо, горо гъста зелена,
що си навела клони надолу,
клони надолу, като народ глава,
и ти ли жалиш Вела Пеева,
Вела Пеева, партизанката.”
Песента се подема. Пеят я на седенки, на срещи, на работа. Пеят я жените от Каменица. Пеят и плачат. Мъжете ругаят и проклинат убийците.
Още по време на нейните тридесет и седем дни и непосредствено след трагичната й гибел народът създава легенди и песни „по хайдушки нежни”, в които слива в едно светло единство възможното и невъзможното, земното с неземното, човешкото с титаничното, за да изрази не само своята скръб и своя поклон пред подвига й, но и една велика нужда на времето — земята ни и занапред да ражда такива като Вела и нейната „вярна дружина”.
„Горо ле, горо зелена,
де гиди Родопа планина.
Три годин веч станаха
из тебе, горо, как ходя.
Дом, къща са ми скалите,
постелна завивка тревите,
най-верен другар шмайзера,
враг на фашистите зверове.
Когато вятър повее,
Балкана песен запее
песен юнашка за Вела
и нейна вярна дружина.”
В друга песен силата на скръбта е отстъпила място на пролетна радост и тръпка от прераждането на Вела в живота на природата и хората:
„Поток бълбука, песен ми реди
на здравец зелен шепти
за тая, мила мамо, девойка млада.
О, за Вела Пеева.
Заслушах се в ромона му тих,
чело гори, роса роси
в утрото ясно, мамо, орли се вият
над Велиното орлово гнездо.
Пролетен вятър, мамо, оттук разнесъл
дъха на Вела Пеева..
О, на Вела Пеева.”
Има една песен — една детска симфония от любов и чисти звуци, с която се ражда детството на младото поколение в Чепинския край и цялата страна, която е втъкана в детските дни и й придава незабравимо очарование.
В тази песен, изпълнени със свежест, с непосредственото детско възприемане на Велиния подвиг, се преплитат наивното, романтичното с исторически вярното и възможното.