Горе на Балкана червено знаме,
червено знаме партизанско, хей,
червено знаме, партизанското,
А под него лежи Вела Пеева,
Вела Пеева — партизанката, хей,
Вела Пеева — партизанката.
Тя на пистолет си писмо пишеше,
Писмо пишеше до затворите, хей,
Писмо пишеше до затворите.
Да се освободят комунистите, хей
да се освободят комунистите.
В детското въображение червеното знаме, пистолетът, писмото, написано на пистолета, всичко това се слава з едно романтично видение, което пленява. Преражда се в една сила, способна да победи и най-черни те сили на фашизма,
Всичко това е толкова близко до истината. И до легендата?.
А тогава, в оня страшен майски ден на 1944 г.,. бащата тръгва да тропа, да се моли да му разрешат да погребе трупа на детето си.
— Никакво погребение! — заповядва кметът на Каменица. — Да я кълват орлите и гарваните! А по всеки, който се мерне тъдява, да се стреля, да се арестува!
Възнегодува населението на Каменица. Де се е чуло и видяло такова нещо! Капка милост нямат зверовете. Каменчани настояват, трупът трябва да се прибере! Намират и причини. Да се погребе, иначе ще се заразят водите на водопровода.
Притиснат, кметът извиква полския пазач Ангел Захов.
— Ще отидеш — нарежда му на ухото той — и ще затриеш оная там горе някъде из джендемите. Диря от нея да не остане никаква. И да не вземеш да кажеш на баща й. Да му мислиш после.
Но не става тъй, както я реди волята на кръвопиеца.
Скрито Ангел Захов заедно с Петко Каров, общински стражар, поканват Александър Шулев и Димитър Бояджиев, бедни горски работници, наши предани помагачи. Вземат от баща ми най-необходимото, заминават да погребат трупа на Вела. А баща ми, в залисията си, е сложил при необходимите за погребението уреди и ученическата барета на Вела. Още не е могъл да осъзнае горкият, че Вела е без глава.
Горе на лобното място душите се помрачават от страшната гледка. Обезглавеното тяло на Вела е разсъблечено и проснато върху скалите с петнадесетина удари от нож в гърдите, с тежки наранявания от бомбените взривове и други стари рани. От жалба и печал ръцете им едва държат кирките.
След погребението се обаждат на баща ми. Той ги помолва да наобикалят гроба от време на време, да не би да я изровят изедниците.
Не плашат вече никого злобните закани на кмета. По стръмния скат на Арапчал потайно пълзят хора, за да се поклонят пред паметта на героинята. На гроба и все свежи планински цветя. На огромен вековен бук нечия ръка с неравен почерк е изрязала: „Тук почива Вела войвода.”
Един ден в ранна утрин над малката гробна могила е склонил глава възрастен горски работник — Димитър Топорчев. Очите му са влажни от мъка и скръб, а устата едва чуто шептят: „Така ли трябваше, Вела, тук в тези чукари. Та хляб ли нямаше, хубав живот ли нямаше за тебе? Отиде за доброто, за хубавото, за нас.” Намерил една бележка на смачкано листче, писана от Вела — „Мили бачо, получих всичко. Благодаря.” Писмото му напомня за живата, милата Вела и той заплаква високо и неудържимо.
Скърби за Вела трудовото население на Чепинско. Та нали за него тя напусна студентската скамейка, пренебрегна радостите на своята младост, удобствата на бащиния дом.
Не посмяха главорезите да разнасят за поругание главата на Вела, както си мислеха. Побояха се от народния гняв и омраза.
Отново интернирани
През май 1944 г., непосредствено след смъртта на Вела, мама и тате бяха интернирани повторно. Тръгват те с голямата отворена рана в сърцата. Но въпреки всичко денкът с личен багаж не тежи чак толкова върху раменете на тате. Мама върви поизправена, по горда, по-уверена. Радва се на срещата с познатите. Макар че пак ги води полицай с пушка, нейното лице като че е озарено от чудна светлина.
Мама и тате изпитват някакво ново чувство. Те сега са заедно с всички, те са частица от дружния поток на борбата срещу общия враг. Интернирането минава пак по същите познати пътища — бавно движещи се влакове, конски вагони, задушни и смрадни железопътни интендантства, озлобени полицейски физиономии. Въпреки всичко в атмосферата се чувства нещо обнадеждаващо.
По-спокойни и оптимистично настроени са и новите другари на мама и тате по обща участ — кака Пенка Маврикова с нейния син Атанас, дядо Никола и баба Стойна Станудина, Доста Велева с двамата й палавника Иван и Гошо. Въпреки че искат да си дадат по-наперен вид, жандарите явно са с понижено самочувствие от настъпващите събития. Опитват да се шегуват, като връзват на малкия Гошо Велев една сабя — да го видят като баща му, „баш комита“. Тежката орисия на преследването и интернирането свързва завинаги нашите прокудени партизански семейства в едно хубаво сърдечно приятелство.
Младият 16 годишен Атанас Мавриков непрекъснато лудува, играе, помага с готовност на всички възрастни.
— Де събра толкоз сили и енергия това момче — чуди се майка ми.
Най-често слушаната дума в устата на тоя хубав младеж е:
— Върнем ли се, не стоя нито ден у дома, веднага отивам при партизаните!
И той наистина удържа думата си. Току-що завърнал се от интерниране, веднага се озова при нас в отряда. Със своята смелост той учудваше всички ни. Заедно с брат си Иван това прекрасно момче загина геройски на връх Милеви скали на 4 септември 1944 г.
Мама и тате са изпратени в малкото село Кръшно, Поповско. По калните междуселски пътища, конвоирани от конна полиция, баща ми на няколко пъти пада с денка в калта. Помага му дядо Никола Станудин от Чепино, вече стар, но корав българин. И той е изпратил в гората дъщеря си Миланка, доскоро една от най-верните ни ятачки, и внучката си Елена Бергова, възторжена ремсистка.
В Кръшно нашите родители са настанени в дома на Иван Топчията, средно заможен стопанин.
— Наем за стаята — заявява Топчията — не ви ща. Ще ми гледате стоката, прасетата и кокошките.
И те прекарват цялото време на интернирането си в дома на Топчията, като се грижат добросъвестно за домашните му животни, за къщата, когато, стопаните са вън от селото.
Този път изгнаничеството на мама и тате приключва набързо. Събитията ускорено се развиват. На власт идва правителството на царедвореца Иван Багрянов. С ловки извъртания и машинации, с демагогия той иска да се представи за демократичен държавник, правителството му — като изразител на народните интереси. А всъщност целта му е с по-други, замаскирани средства да продължи същата политика на Добри Божилов. Все пак той се опитва да играе на демокрация. Първата му стъпка е да издаде указ за освобождаване на интернираните семейства и близки на партизаните. Хилядите интернирани потеглят за своите домове. Завръщат се и мама и тате.
Аз научих за това в Каменския балкан, където бяхме заедно с Крум Гинчев и други партизани. Веднага пратих вест на мама и тате, че съм жива и здрава. Ние вече бяхме внушителна и добре организирана партизанска единица.
Болката, страданията, преследванията, преживяното станаха за мама и тате една сурова бойна школа.
„Да благодарим на московеца, че напредва на Източния фронт и наближава Дунава — споделя тате с близки при завръщането си. — Без него, нас родителите щяха да ни изчукат някъде по полетата на Северна България.
Сега теглото ще се свърши още по-бързо, ако действаме, ако не дремем. С днешните управници ние сме на нож!”
И той вече не чака. Сам търси помагачи, ятаци и близки на партизаните.
Най-напред намира Васил Шулев.
— Василе — обръща се към него тате, — идвай и казвай какво трябва. Всичко ще дам. Недей да чакаш.
И действително чрез Васил Шулев той започва активно да помага на борбата. Едновременно с това търси близките на партизаните.
— Невесто — обръща се тате към жената на партизанина Александър Янев Семерджиев. — Ние сме близки хора. Обаждай се, с всичко, с каквото можем, ще помагаме.