С такива думи той се обръща и към Павел Сейменов и към други.
Страха и колебанията вече ги няма в него.
С такава увереност той участва в учредяването на първия нелегален комитет на Отечествения фронт в Каменица. По-късно даде своя принос и в завземането на властта в общината.
В тоя комитет тате участва години наред след победата.
Срещата с мама
В края на месец юни 1944 г. с Крум Гинчев бяхме край село Каменица. Възложена ни беше задача да мобилизираме комунистите и ремсистите от Каменица за още по-масово включване в борбата.
В резултат на големите мащабни победи на Съветската армия, чието устремно настъпление не спираше, а също така благодарение на огромния авторитет на партията и партизанското движение числото на желаещите да дойдат при нас растеше. Работници и селяни, служещи, войници и учащи се, млади и възрастни, младежи и девойки бяха готови да се отзоват на призива на партията и РМС. Единственото обстоятелство, което спъваше и ограничаваше мащабите на мобилизацията, беше липсата на оръжие. Много от новите партизани идваха или съвсем без оръжие, или със стари, негодни пушки и пистолети.
За кратък период изградихме широка мрежа от ятаци и помагачи.
Така се формира Каменската чета с командир Крум Гинчев и политкомисар Гера Пеева.
Международната и вътрешната обстановка особено много благоприятстваха за разгръщането на масова политическа работа сред местното население. Много срещи, най-често през деня, импровизирахме по нивите и ливадите. При една среща с група младежи ние с Крум жънахме, пяхме песни, обядвахме заедно. Навсякъде хората ни посрещаха с нескривана радост, със сияещи, а често пъти с разплакани от вълнение очи.
Стискаха ръката мм, прегръщаха ме и отново ме връщаха към спомена за Вела.
— Гере, Гере, какво стана с Величка, как не я очувахте? Какъв човек беше. Отиде за доброто на нас, сиромасите.
Овладели мъката си, ние с Крум им разказвахме за изживените от нас партизански трудности, за неуспеха да се свържем с Вела. След това подхващахме разговори за събитията на Източния фронт, където Съветската армия ковеше победа след победа. От тях получавахме ценна информация за настроението на народа, за поведението на местните властници, а най-често всеки разказваше непринудено и простичко за болките си, за немотията. Но във всички се чувствуваше увереност, че свободата скоро ще дойде. Много от хората сами предлагаха да ни помогнат — кой с каквото може.
С брат ми се срещахме няколко пъти. Той носеше все необходими неща: дрехи, храна, пари, обуща, лекарства. Срещите с него бяха особено вълнуващи. Тогава давах простор на сълзите си, на неизживяната си мъка по Вела, на тежките дни без нея. И той се стараеше с каквото може да ми помогне, да облекчи болката ми. Необикновена беше отзивчивостта и сред девойките. В старанието си отиваха дотам, че често получавахме даже бонбони, сладки, ликьори и други лакомства. Понякога попадахме и на малки деца — воловарчета. На срещите те ни гледаха с грейнали очи, опипваха любопитно оръжието, което носехме, и бяха готови да изпълнят всяко наше поръчение. Особено се радваха, когато им давахме от партизанските бонбони. Често привечер слизахме в Каменица. Една вечер гостувахме на родителите на Крум Гинчев. Тъй като беше рисковано придвижването ни по улиците, решихме за по-безопасно да се доберем до къщата чрез сложен обход през десетки хармани. Колкото и да бяхме предпазливи, нашето придвижване стана причина да събудим махленските кучета. Така че, когато пристигнахме в дома на Крум, бай Георги и кака Султана (неговите родители) бяха на крак. След като се посъвзеха, и двамата ни запрегръщаха. В домашната обстановка, сред познати, вълнението се предаде и на мен. Кака Султана ни заразказва за премеждията, през които бяха преминали заедно с моите родители при интернирането им, за твърдостта на мама и тате след гибелта на Вела.
След като взехме хляб и друга продукти, напуснахме къщата на Крум. Изтегляхме се от Каменица, вървяхме мълчаливи, всеки зает с мислите си. Обзе ме непреодолимо желание да се видя с мама и тате. Повече от една година не бях ги виждала.
При една среща с братовчед ми Георги Спасов се уговорих да се срещна с мама у бабини. Преценихме, че срещата ни там няма да породи съмнение. Уточнихме се за деня и часа. Поръчах му мама да се свърже с Гьорето Въргов, който да ми ушие яке.
В деня на срещата с Крум Гинчев се придвижихме в района на „Нежовица”. Когато се стъмни, ние се разделихме с него. Той тръгна за друга определена среща, а аз заминах за бабини, при мама. Започна да вали силен дъжд. За да не събуждам подозрение, като вървях по течението на река Еленка, аз се наметнах е одеялото, което носех. Горната махала на Каменица, към която бях тръгнала, беше безлюдна. След като прекосих реката и поех към малката височинка, зад която беше къщата на бабини, изведнъж към мене се насочи възрастен човек и ми заговори:
— Тоде, къде в това дъждовно време?
Кого имаше предвид не знам. Аз здраво стиснах пистолета. Без да получи отговор, възрастният човек отмина.
Бързо прекосих пътя и през хармана на бабини незабелязано прекрачих дворчето. На вратата на избата се изправи мама. Прегърнахме се. Тя цялата трепереше. Горещи сълзи ме парнаха по ръката.
— Милата, ти си жива, жива! — продължи тя с хълцащ глас. — А нас ни плашеха, че и ти си убита.
Премалели от вълнение, двете влязохме в избата. Малкото прозорче беше затъмнено, така че можехме да запалим лампата. Приседнахме на сандъчетата. Мама ме държеше за ръката, все още не вярваше на очите си, че съм жива. Едва сега, при бледата светлина, видях лицето й. Колко много се беше изменила след нашето излизане. Добродушните й очи ме гледаха с някаква тиха, печална радост.
— Гера, какво стана с Вела? Как я загубихте? Колко ли трудно й е било, а аз нищо не можах да й помогна, не можах да я видя. Изпратих й баница, сланина и други работи, които ми беше поръчала. Как живеете горе? Навярно и на тебе ти е трудно. Пази се...
Чувствах, че едва се владее, колко много усилия й струваше да превъзмогне обзелото я вълнение. При мисълта, че времето на срещата ни е толкова кратко, и двете се надпреварвахме да си задаваме въпроси, да поглъщаме бързите, недоизречени отговори. Но нима можехме да споделим всичко?
По едно време тя се засуети и от една карирана торба извади питка, сланина и круши.
— Не знаех какво да ти взема. Как ми се искаше по-рано нещо да ви изпратя. Донесох ти якето. Гьорето Въргов го уши. Бачо ти го беше поръчал. Време е вече да тръгваш. Скоро ще излезе постът.
Гласът й звучеше някак си по-уверено. Вече не я измъчваше поне неизвестността за мен.
— Гера, щом си тръгнала по този път, връщане назад няма. Дано да се върнеш жива и здрава.
Милата мама. Тя вече беше изпитала жестокостта на фашизма и беше тръгнала по нашия път. При тези нейни думи сякаш криле ми пораснаха.
Изпрати ме до вратата на избата и отново се прегърнахме.
— Не се тревожи за мене, мамо. Скоро ще се върнем, близка е победата!
Взех ръката й и я целунах. Тя стоеше на вратата свита, притихнала.
Внимателно се изтеглих през оградата откъм горния край на хармана. Селото беше притихнало. Дъждът беше престанал, над безмълвните и далечни силуети на Арапчал и Елин връх неспокойно трепкаха звезди. В душата ми беше по-светло и по-топло.
Възмездието
Бойните задачи ставаха все повече и настъпателни, летните месеци неусетно отминаваха. Двамата с Крум Гинчев успешно изпълнявахме поръката на щаба на отряда — да изведем от Каменина повече нови партизани.
Враговете очакваха, че убийството на Вела ще сплаши младежите, а стана точно обратното. Нейният подвиг ги вдигна на оръжие. Техният брой непрекъснато растеше, за да стигне до деня на победата 57 партизани от Каменица, а общо от Чепинското корито — повече от 200 души.
В края. на август на връх Милеви скали по решение на щаба на зоната се събраха отряд „Ангел Кънчев” и част от бригада „Чепинец”. Там беше и щабът на зоната. Вечер край партизанските огньове ставаше оживено, ечаха песни и Ботеви стихове, споделяха се най-съкровени мечти и мисли. Със сърцата си усещахме идването на победата. И в тези дни до нас все поресто стигаха сведения за дръзкото и предизвикателно поведение на Иван Божков. Не затихваше мъката по Вела, а по земята ходеше той — нейният предател, дишаше, живееше, говореше. Осъдихме го на смърт чрез разстрел. На няколко пъти беше търсен из гората, причакван край пътищата, но все успяваше да се изплъзне. Не го застигна и куршумът на бойната група в Каменица, на. която бе възложено да изпълни присъдата.