На 28 август късно вечерта група партизани бяхме при командира на зоната Методи Шаторов. Докладвахме му за успешно изпълнената акция на „Елидерски бани”. В този момент пристигна Атанас Семерджиев. Поздрави с глух глас и без да каже нито дума повече, приседна до нас. Не помня дали от отблясъците на. огъня или от умората, но лицето му изглеждаше бледо и източено, а очите — дълбоко хлътнали. Бай Методи го запита свършил ли е работа. Семерджиев кимна утвърдително с глава.
— Браво бе, Цветане... — подвикна Стоян Попов, комисарят на зоната. — Така им се пада на такива предатели. Ами че тъй де... Я ми дай този пистолет да го имам аз за спомен...
Атанас Семерджиев му предаде пистолета, който Стоян Попов съкровено пази до смъртта си въпреки многократните искания от Националния музей на революционното движение. Сега вече е в експозицията на музея.
Разбрах, че присъдата над Божков е изпълнена.
Трябваше да се радвам, а не можех. Отдръпнах се настрани и седнах до стар бор.
Когато бай Методи и Стоян Попов приключиха импровизираното съвещание във връзка с проведените акции и тръгнаха към партизанските огньове, Атанас Семерджиев дойде при мен.
— Кои бяха с теб? Как стана? — запитах го аз.
— Бай Георги Черната и бай Сандо Семерджиев Кискина — отговори ми той. — Завчера ми казаха, че Божков се преместил на работа в Корово. Вече не му се ходело по планината. Разбрал, види се, че гората не търпи предатели. Сутринта отивал на работа, след обяд се връщал в Каменица. Понякога оставал в Корово, но нощувал из разни къщи или в плевните на свои хора, за да не му хванем дирята.
През нощта слезли в Корово. Решили най-напред да го търсят в горския пункт, но не го намерили. Оставала им още една възможност: да го причакат край шосето за Каменица.
Промъкнали се в слънчогледищата край пътя и там пренощували. Сутринта по прашното шосе тръгнали селяни, добитък, каруци. Мисълта, че и този път предателят може да се изплъзне, не им давала покой.
Едва към десет часа откъм Каменица се задал самотен възрастен пътник.
— Ей, Черна, вуйчо ти Христо идва — подвикнал бай Сандо. — Да му се обадим ли?
Бай Христо наближил храстите, където се били скрили партизаните. Черната го повикал. Бай Христо се огледал няма ли наблизо хора, прекрачил през канавката и приклекнал до тях. Разпитали го за новините, за положението в селото, после го изпратили за Корово да види къде е Божков — ще идва ли днес на работа, за да не чакат напразно.
Бай Христо минал моста и се изгубил между къщите отвъд реката. Пред кафенето се трупали хора, от прозорците на общината, които гледали към моста надничали някакви мъже.
Бай Христо се върнал при другарите смутен и изплашен. Озърнал се и не приседнал до тях, а само се навел да не стърчи над храстите.
— В общината дойде човек от гората — бързо заговорил той. — Каза на кмета, че нощес партизани са дошли насам. Видели са ви отвъд Вотърно. Кметът съобщи в Каменица да предадат на ловната дружина.
— А Божков къде е? — попитал Атанас Семерджиев.
— В селото е, край кафенето.
Трябвало да се бърза. Бай Христо си отишъл. Ат. Семерджиев оставил пушката и раницата на бай Сандо и Черната, взел от тях още един пистолет и го пъхнал в джоба. Казал им да хванат през слънчогледите и да го чакат в гората отвъд Корово, а сам поел пътя за селото.
— Разчитах на войнишките си дрехи — продължаваше Атанас Семерджиев. — Изпомачкани са, вместо с ботуши краката ми са в цървули, но все пак изглеждам на военен човек...
Разказът на Атанас се приближаваше до развръзката.
Познати ми бяха и хората, и местата, за които той разказваше, и не ми беше трудно да си представя какво и как е станало. А може би тъмната нощ, гората около нас и партизанските огньове бяха изострили моята впечатлителност, та всяка дума на Атанас дълбоко се врязваше в съзнанието ми.
Като дошъл в горския пункт, Атанас видял окачени на вратата от външната страна шинела и раницата на Божков. „Закачил ги и отишъл някъде по работа, без да влезе вътре. Значи скоро ще дойде“, досетил се той. Решил да го изчака. Край реката под старите върби пладнували няколко овчици. Приседнал до тях и заприказвал с момчетата, които играели наоколо. Мъчел се да запази спокойствие, но не можал. Знаел, че всеки момент ловната дружина може да пристигне. Два-три пъти даже му се сторило, че чува бучене на мотори, и едва се сдържал да не хване гората. Към дванадесет часа по дървения мост се показали двама горски и един селянин с дете. Атанас бръкнал в джобовете си и напипал дръжките на пистолетите. Овчарчетата забелязали блясъка на стоманата и се досетили какво ще става. Очите им се ококорили.
— Овчарчетата ми посочиха кой от двамата горски е Божков. Оказа се, че това е същият, когото срещнах на горния мост пред селото. Реших да го причакам пред пункта, но той избърза, отвори и хлътна в стаята. Аз — подир него. Капаците на прозорците бяха затворени. От светлото се намерих в полумрак и едва го забелязах.... Натиснах спусъка на единия пистолет — щракна, но не гръмна. Металното щракване отекна зловещо. Предателят се обърна и се втурна срещу мен. Снопчетата светлина, промъкнали се през процепите на капаците, пробягваха по униформата му. В ръката си държеше черен предмет. Стрелях с втория пистолет. Осъденият се завъртя на един крак и се сгромоляса в полумрака. Всичко правех машинално. Приближих падналия и натиснах спусъка, докато пистолетът олекна в ръката ми. Гърмежите не си спомням, но помня, че чух тишината в оглушалата стая. Селянинът с детето стоеше вцепенен пред пункта. Разхвърлях приготвените позиви. Другият горски цепеше през реката. По уличката от другата страна на реката се натрупаха хора, Изстрелите ги бяха привлекли и те бързаха да видят какво става. Привечер тръгнах към Алабак. Чувствах се изморен, земята ме теглеше да се отпусна върху нея, но не приседнах. Устата ми лепнеше от горчилка, в душата ми шавна смут. Човек не може да остане безчувствен, когато затрива един живот, пък даже и живота на предател.
Когато Атанас завърши своя разказ, дълго мълчахме (другият предател, Коста Пашов, получи възмездие от Народния съд).
Слизането от балкана
Близък бе денят на победата, Нашите сили се множаха всеки ден.
На мястото на убитите дойдоха десетки нови борци, партизани и партизанки. Четата, прераснала в отряд, стана бригада „Чепинец”. Чепинци бродеха от героичния Батак до Места, от Доспат до Марица и провеждаха смели акции, водеха сражения. Съвместно с отряд „Ангел Кънчев” част от бригадата организира последователни нападения на селата Габровица, Голямо Белово и местността Юндола, разоръжи охраната на лагера за евреи край гара Белово, Последва разоръжаване на войсково поделение над Лъджене.
На осемнадесети август част от бригадата „Чепинец” и отрядите „Ангел Кънчев” и „Панайот Волов” проведохме дръзка акция — едновременно нападение срещу гара Варвара и селата Варвара, Симеоновец и Симчиново.
В същото време другата част от бригада „Чепинец” действаше южно от Чепинското корито. Тя осъществи акции в селата Грашево, Сърница, Цветино, блокира дъскорезните фабрики, работещи за фашистка Германия, провеждаше митинги с горските работници и прекрати извозването на дървен материал, иззе и раздаде на населението реквизираните продукти (кашкавал, масло, сирене и други). Над село Чепино бе спрян пътническият влак, пътуващ за Разложко, и бяха обезоръжени намиращите се в него войници и полицаи. Със същия влак партизаните потеглиха към гара Острец и нападнаха отбраняващото я военно поделение.