Нашата сила беше в правилното политическо ръководство на партията и в неразривните ни връзки с народа.
Навсякъде народът ни очакваше и ни посрещаше като свои синове и дъщери. Нямаше сила на земята, която можеше да откъсне, да раздели народ от народни партизани. Победата беше толкова близко. Най-после за нашия народ идваше онова, за което беше водил толкова битки, и се бе ляла толкова работническа и селска кръв. Идваше народната победа.
Фашистките властници също предчувстваха близкия край на своето царство „кърваво, грешно”. Не помогнаха лъжата, демагогията, смяната на три кабинета. Последната надежда на българската буржоазия, че ще може да продаде България на англо-американците, не остана тайна за народа. БКП беше на своя пост, разобличаваше всеки тъмен предателски ход, сваляше маските и на най-ловките политически въжеиграчи. Никой вече не вярваше на официалната управа. За народа имаше само една законна власт — властта на Отечествения фронт, само една армия — партизанската, само един спасител — великия Съветски съюз.
В тези последни мъчителни дни коварството и злобата на врага нямаха граници. С жестокостта на обречен, ранен в сърцето звяр, той искаше да убива, да пие още народна кръв.
На 4 септември населението на Чепинското корито изтръпна. Готвеше се да бере цветя и да посрещне партизаните, а от север, от връх Милеви скали то чу ехтежа на страшна битка.
Около 300 партизани заедно с щаба на зоната се бяхме установили на лагер на величествения хайдушки връх. Срещу нас врагът беше извел в кървав поход целия 27-и чепински полк от Пазарджик, ловната дружина от Лъджене, Пещерската картечна дружина и кавалерийски поделения. Обкръжени отвсякъде, един срещу десет въоръжени до зъби врагове, приехме сражението, което продължи през целия ден. Към четиринадесет часа ние, чепинци, успяхме да пробием обкръжението и заедно с щаба на зоната тръгнахме на запад. Врагът обаче бързо маневрира и отново ни прегради пътя. В дълбокия дол, западно от върха, се завърза кърваво сражение. Ние, група от шест души, между които и Стоян Попов, комисар на зоната, успяхме да се изтеглим на около сто метра от мястото на засадата. Залегнахме в гъст храсталак от малини и коприва в очакване на най-лошото, готови да се бием до последен дъх и патрон. Сражението продължаваше. До нас достигаха воплите и стенанията на ранените и умиращите. Около нас минаваха войници. Претърсваха местността, ругаеха, псуваха. И така — в напрегнато очакване — до вечерта. Когато боят завърши, ние се изтеглихме от мястото на засадата. Бяхме спасени. В този последен партизански бой дадохме скъпи жертви. Много другари бяха тежко ранени. Тук загина командирът на зоната, членът на ЦК на БКП Методи Шаторов, братя Маврикови, братовчедите Пухалеви и още седем партизани.
До деня на свободата оставаха броени дни. На шести септември местният комитет на Отечествения фронт разпространи позив до населението в Чепинското корито във връзка с обявяването на война от Съветския съюз на България.
На осми вечерта Васил Шулев и брат ми Тодор пристигнаха в последния бивак на отряда ни. Заобиколихме ги. Разпитвахме ги за всичко. Чухме радостни новини. Отечественият фронт в Каменица, в другите села е готов за завземането на властта. Цяла нощ не спахме. Всички се готвехме трескаво за тоя ден. С брат ми бяхме по-сдържани в радостта. Как ще се покажем без Вела в Каменица?
Рано сутринта бригада „Чепинци” се спусна откъм Елин връх. Със стремителен ход партизанската колона напредваше към Каменица. Селото бе вече пред нас. По шосето ни посрещнаха ентусиазирани групи, най-нетърпеливите, най-възторжените, дошли първи да ни приветстват, първи да стиснат ръцете ни. Мъже и жени, млади и стари. Хвърляха се да ни целуват.
Когато наближихме селото, хилядният народ се втурна с гора от знамена и плакати. Тържествените звуци на духовата музика се загубиха в силното, подето от всички страни, мощно „ура”, от ликуващите възгласи „Смърт на фашизма!”, „Добре дошли!”, „Да живее победата!”, Партизанската колона се загубя сред възторженото море от посрещачи. Всеки искаше да ни прегърне, да стисне ръцете ни. Отвсякъде ми подаваха букети цветя. Не можех да ги държа в ръцете си. С тези, които бяха по-далече, се приветствахме с вдигнати юмруци.
Пътят ни продължи за Лъджене между шпалир от нови стотици ликуващи хора. Когато минахме покрай нашата къща, всред групата посрещани, незабележими, стояха мама и тате. Срещнах техния поглед, откъснах се от колоната. Прегърнахме се, стиснахме ръцете си за поздрав, развълнувани, без да можем да си кажем нещо. Трябваше да настигна другарите. Можеха ли да. допуснат те, че днес, във великия ден на свободата, душата им ще обгори с два огневи пламъка — радостта за мен и скръбта за Вела.
Стигнахме в Лъджене. Празнично украсеният ? площад беше претъпкан с народ.
Камбанен звън, грейнали лица. Чувствам хилядите погледи на мъже, жени, младежи, отправени към мене с топло чувство на радост и съчувствие. Разбрах, това бе чувството, това бе искреното желание на хората да видят, да посрещнат обичаната си Вела. Но не би...
В центъра на площада в Лъджене говори Манол Велев. После, докато се съвзема, изведнъж десетки ръце ме вдигнаха и понесоха към импровизираната трибуна. От всички страни възторжени, радостни викове „ура“, вдигнати ръце, стиснати юмруци. Искат да произнеса слово.
И аз искам, но мъка ме е стегнала за гърлото. Успявам да кажа няколко думи на благодарност и признание към всички, които бяха с нас в тежката борба, към всички, които ни вярваха и вярват. Изрекох думи на преклонение пред паметта на загиналите другари. Те бяха израз на нашата увереност в победата и вяра в партията и светлото бъдеще на народа ни. Отправих думи на благодарност към Съветския съюз, към неговата велика и непобедима армия-освободителка.
Отново викове „ура”, поздравления. Точно в този момент, като разбутваше мнозинството, при мене дойде една другарка. По-късно разбрах, че се казва Люба Стоянова. Прегърна ме сърдечно, топло. Подаде ми някакъв подарък. Разгърнах го — гледам великолепно наметало от червен бархет — символ на победата, извезано с бели дантели. Връчи ми го от името на жените в Лъджене и Каменица. Приготвили го преди няколко дни. Специално за моето посрещане.
Милите! Така ме трогнаха! Така ме развълнуваха!
Но дали разбраха тези скъпи другарки, че за мене не бяха дошли дните за момински облекла и радости? Все още не можех и нямах право да се разделя с панталоните, куртката, с пушката. Предстояха ни още кървави схватки с хитлеристкия нашественик.
След митинга в Лъджене се отправихме за Чепино, Посрещането ни преля в ново вълнуващо тържество. Вечерта пак се завърнахме в Лъджене. До късно над площада кънтяха партизански песни и народни хора, Народът ликуваше.
Трите гроба
Победата на Девети септември 1944 г. бе светъл празник за народа ни. Беше радостен и щастлив празник и за семейството ни. Защото ни събра с овладяна скръб по Вела.
Пристигнахме, а все още нямам достатъчно време да споделя своята радост насаме с мама, тате, брат ми, със сестра ми Йорданка, с близките, с приятелите...
Като бойна единица ние, партизаните, се установихме в Основното училище на Лъджене, същото училище, което до вчера беше седалище на ловната дружина и арест за нашите другари. В него спяхме, хранехме се, изпълнявахме своите задължения. Затова само часове имах да отскачам до в къщи да поговоря с мама и тате.
Забравили сякаш страдания н болести, те като че ли са се подмладили. Сърцата им преливат от радост, от обич към мене, към бойните ми другари, които често изпълват с веселост къщата ни. Не стихва и болката за Вела, за останките й, които са още по гората, а главата й — неизвестно къде. Но затова мама и тате не споменават нито дума. У дома ли съм, мама шета непрекъснато. Иска да направи нещо, което ми е най-приятно, най-вкусно, най-интересно. За мене и другарите.
Но срещата ни е кратка. Ние отново сме на път, трябва да заминем на фронта, Няколко дена след деветосептемврийската победа бригада „Чепинец” се организира в отделна партизанска рота, която се включи в състава на Народната армия и взе участие в първата фаза на Отечествената война. Тръгваме за Пазарджик, където трябва да се екипираме за предстоящите боеве с врага.