На майките, дълбок поклон!
Във величавата борба на нашия народ против фашизма и капитализма има един образ, пред който ние скланяме глава в дълбок поклон. Това е образът на майката на борците от съпротивата — свята и силна в своята мъка и в голямата си човешка жертва. Никой не е страдал повече от нея! Бащите са по-издръжливи, калени в борби, трудности.
Когато с Вела поехме към балкана, най-силна сякаш беше тревогата за болката на мама.
Но тогава бяхме млади. Повикът на дълга, мечтите за новия живот, устремът към борбата не знаеха граници и ние бяхме техни пленници. Те изместиха властно и неотстъпно всички ония мили, скъпи на сърцето неща, които населяват бащиния дом.
Мислите за мама — сладостни и тревожни, ние заключвахме дълбоко в душата си. Нейният образ обаче идваше неочаквано в сънищата, избликваше в спомените. Той беше в нас като слънчев лъч и в редките спокойни минути на партизанския живот ние се отдавахме на неговата галеща топлина. Победата, за която бяхме тръгнали в този жесток двубой, виждахме в мечтите си, с цветя и песни, с ликуващ народ и бойни салюти и с усмивката на мама. А това ни правеше силни, решителни, устремени.
Вестта за смъртта на Вела ме смаза не само със своята безпощадна жестокост, но и с представата за скръбта на мама. Ще намери ли тя сила да понесе болката? Да можех само за миг да я зърна, да целуна ръката й, да й кажа само една утешителна дума. Тези мисли дълбаеха душата ми. Но дали всичко съм разбирала тогава! Не! Едва сега, опознала майчинството, напълно осъзнавам какво е преживяла моята майка.
Какъв физически и още по-страшен морален тормоз! Да изгуби децата си в една неизвестност, която носи изненади и вещае смърт.
Да посреща с мълчание хули и клевети, които с цинична жестокост фашистките властници хвърляха върху чистотата на дъщерите й. Да трепне всеки ден и час, че отнякъде нечия уста ще донесе злокобната вест „убити”.
И в един светъл майски ден, когато цялата природа се възражда за живот, когато победата е така близка и надеждата така стопля, един звяр, който все още се нарича „човек”, да прекрачи прага на нейния дом и тя да чуе чудовищното: „Днес убихме по-голямата ви дъщеря, като убием и по-малката, ще престанем да ви тормозим.” Жестоки убийци, да я лишат от най човешкото право — да погребе собственото си дете!
Да й отнемат не само живата, но и мъртвата Вела!
Кое човешко сърце ще може да побере и трагедията на Ниоба, и драмата на Антигона?
А в Победния ден мама да ме притисне до сърцето си от радост и в същото време да плаче за Вела. Кръстна мъка да разсече на две половини душата й: едната — да ликува с народната радост, а другата — да чезне и умира с вечната мъка по Вела.
Казват, че майките познават най-добре своите деца — за гордост или за нерадост.
Голямата среща на майка ми с Вела започна след победата. Както и всички ние, така и тя, чак тогава разбра истинското измерение на Велиния подвиг, нейното човешко величие.
Бяха минали няколко години от Девети септември.
Както сега я виждам: приведена от тежестта на скръбта, но достойна със своята майчина жертва, да върви по стръмната пътека към лобното място на Вела. Беше поискала да измине сама последния й път, с очите си да види сетното й жилище, скалата — Велина закрилница.
Като пристигнахме, приседна на един камък. Даде воля на сълзите си. Краищата на черната забрадка като крила на убита птица лежат скръбно и кротко на хлътналите й гърди.
Планината е светла като храм. Всичко наоколо — прозрачната синева на простора, вековните буки и грамадните скали, е тъй спокойно и величествено, В този зелен пантеон сякаш никога не е имало предателство, жестокост, смърт.
Всичко тук диша безсмъртие, подвиг, красота!
И Вела беше останала вечна като планината. Колцина смъртни имат тая завидна участ?
След такива тежки часове на размисъл, а те често спохождаха трудния живот на майка ми, тя вдигаше глава, омъдрена и просветлена. Спомняше си думи, казани от Вела, повтаряше ги, сякаш искаше да усети и съхрани тяхното звучене, водените разговори, постъпки, жестове.
Сега тя разбираше смисъла на голямата борба, цената на Велината саможертва — по народното ликуване, по радостта на отрудените хора, попълните с благодарност очи, по сведените чела над нейната десница.
Тя разбираше, че това, което се случи с Вела, е било неизбежно. Новият живот потече като пълноводна река. Но нали, за да има пълноводни реки, е трябвало да се родят преди тях и буйни планински потоци, които не знаят преграда?
Тя разбираше, че Вела е имала и друга майка — мъдра, силна и нежна, която я пое от ръцете и, за да я поведе по стръмните и опасни пътища на борбата до високата скала на Арапчал. Тази майка се нарича Партия. Сега партията беше жива и велика, имаше безброй синове и дъщери и започваше да строи един нов свят на справедливост, на добро и красота.
Благодарността на партията към майката на Вела нямаше граници. Та нали — тя, рождената вля в сърцето й безпределна милост към хората, доброта и човечност, научи я да плаче над човешките нещастия, а това е вече много за един човек, защото е първата необходима, задължителна стъпка към борбата.
Сега само тя, партията, можеше да утеши нараненото майчино сърце. Нейната ласкава подкрепяща десница мама съзираше в бойните Велини другари, които свеждаха чела и целуваха ръката й, в хилядите писма от всички краища на страната, които започваха с едно обръщение „Скъпа майко”, във всенародната почит към паметта на Вела, в народния устрем към новия живот — мечтата на Вела.
Често привечер ще седнат с тате на двора, под старата круша, и за кой ли път вече ще подхванат тих, приглушен разговор,
– Разказват, че в гората Вела била израсла снажна, красива, в лицето розова като ябълка.
И баща ми прави неволно движение с ръка, сякаш да погали овала на Велиното лице.
Майка ми следи жадното движение на бащината десница, протегната в закъсняла ласка. Към нейната майчина болка ляга и бащината мъка.
Природата е сътворила жената мека, ранима, да плаче, да жали и да страда. Но какви години доживяхме! Какво зло ни донесе фашистката управа — да ронят сълзи сурови мъжки сърца! Мама прави опит да заговори за други неща, да отвлече вниманието на тате.
Тате е разбрал, че разврежда отворена майчина рана и мъдро добавя:
– Ех, Ката, такъв ни бил животът! Борба без жертви не може. Ако не бе нашето чедо, друго щеше да бъде. Та това друго не е ли от майка раждано? Случило се е огънят нас да изгори. Малко ли са такива като нас в България, па и по целия свят. Те как живеят, така и ние ще живеем.
И те наистина живееха. Има скръб, която прилича на бавно умиране. Умират сетивата, чезне чувствителността, интересът към хората, към живота. Остава биологичното съществуване.
Моите родители запазиха до края на живота си своя интерес към живота, към грижите на другите хора, към съдбата на обществото, съхраниха в себе си тревогата за света.
Животът и на двамата сякаш се прероди с идването на Спаска Манева в нашия дом като снаха, жена на брат ми. Най-добра приятелка на Вела от ремсовите и студентските години с благия си характер и скромността, с неприсъща за годините й житейска мъдрост и богатството на интелекта още от първия ден грабна сърцата им и те я заобичаха като родна дъщеря. Грижите и вниманието бяха взаимни. Въпреки голямата служебна и обществена заетост, майка на три деца, тя неотлъчно бдеше над родителите ми, което им вдъхваше кураж, сили и бодрост. Няма да забравя една изповед на мама: „Моя дълъг живот след смъртта на Вела дължа на Спаска.”
Една неутолима жажда за живот изпълваше цяло* то същество на майка ми, въпреки тежките болести, които дойдоха и я приковаха близо петнайсет години на легло, въпреки физическите и душевни страдания. Н то живот не за себе си, а за благотворно участие в живота на другите хора. Тя удивително съхрани бистър ум до края на своите осемдесет и осем години. Запази своята деликатност и тактичност, своя стремеж към добро и красота. Скръбта само извиси нейната мъдрост, нейното прозрение в житейските истини, пречисти я като светица. Нейното голямо присъствие в живота на целия ни род остана и след смъртта и.