Негласно и неусетно къщата ни в Каменица се превърна в музей. Всеки ден и по всяко време на деня дворът бе изпълнен с хора от близо и далеч, с млади и стари, с гости извън пределите на родината. Всеки искаше да види и чуе Белината майка.
Виждам я седнала на стол, двете й ръце смирено лежат на скута.
С какво внимание и сърдечност тя се отнасяше към всички хора, които идваха с чисти сърца да черпят вдъхновение и сили от подвига на Вела, да пият от чистия извор на нейния идеализъм, да се преклонят пред саможертвата й. Мнозина плачеха. Майка ми рядко заплакваше, макар че мъката я душеше отвътре. Дори и в такива моменти тя не мислеше за себе си, не се отдаваше на своите горестни чувства. Мислеше за другите, да ги окуражи, да им вдъхне вяра. Тя знаеше, че със своя разказ продължава делото на Вела, служи на революцията, която сега преражда душите на хората.
С каква топла майчина ласка галеше главиците на малките деца, като им пожелаваше да станат като Вела. А изправеше ли се пионер да рапортува, тя също изправяше снага, сякаш да се равнява по дух на новото време, на младото поколение. Когато млади ръце трепетно завързваха пионерска връзка около врата й, тая връзка светеше като ален пламък върху мъртвите криле на черната забрадка. За да напомня — свободата се роди от страданията на майките.
Вела не се завърна в топлите й скути, но дойдоха безброй синове и дъщери. Дариха я щедро с най-чисти синовни чувства младите поколения, които преминаха и преминават през нашия дом.
През 1947 г. в нашия дом гостува баба Елена Вапцарова. Никога няма да забравя срещата на двете майки. Посрещнахме скъпата гостенка в малката кухня на долния кат на къщата. Тя цяла я изпълни със своето неповторимо излъчване, с атмосферата, която Елена Вапцарова носеше със себе си на необикновен човек, на майка страдалница и героиня.
Мама застана пред нея развълнувана като пред свят човек. После двете възрастни жени взаимно си целунаха ръка. Най-напред мама целуна на баба Елена, после баба Елена се наведе над ръката на мама. С този жест те си казаха повече, отколкото с всички послешни думи. Не съм запазила в паметта си подробности, но едно помня — те нито се вайкаха, нито се оплакваха от участта си, не заплакаха дори.
В разбитите майчини сърца беше надмогнала достойната гордост, че са изпили най-горчивата чаша, че са дали най-скъпата жертва за народната свобода.
Често при нея идваше майката на Стойо Калпазанов — баба Ката Калпазанова, нейна близка роднина.
Общата им съдба, еднаквата трагична участ на Вела и Стойо ги сближи като две сестри. Те не се вайкаха, а се стараеха да си дадат кураж една на друга. Баба Ката Калпазанова, висока и изправена старица, с очи бистри като планински вир — очите на Стойо, — беше загубила и по-големия си син Иван в Отечествената война. Не издържа, почина от мъка и мъжът й. Тя си нямаше никого. Бурята отмина, отнасяйки два живи къса от сърцето й, а на тяхно място остави една черна забрадка. Крепяха я грижата и вниманието на бойните другари на Стойо, на съседите й, на малцината роднини.
Двете майки се впущаха в спомени и откриваха все нови и нови светли черти в образите на загубените си деца. От това растеше мъката, но се раждаше и гордостта, изстрадана, зряла и мъдра.
– Защо така ма, како Кате — започваше майката на Стойо, — защо така е нареден светът, най-добрите най-малко да живеят? Ето Вела и Стойо! Каква, беше тая орисия! Тя беше най-добрата .ученичка, той — също. Още в първо отделение учителката Джурова му даде да научи най-дългото стихотворение. Изучи и есперанто. Колко вестници и писма получаваше. А как ми помагаше в къщи, Той ми беше и за мъжко, и за женско чедо. Колко .ми е тежко, на душата, колко ми е тежко! Да ги отгледаш в такива трудни години, в такава неман, да израснат двама сина, двама хубави левенти Стойо и Ването и да ги загубиш!
А най-тежко ми е, че не ми каза нищо при излизането в Балкана. Взе си багажа, погледна ме мило, мило от вратата, три пъти се обърна, вдигна ръка за довиждане. Не искаше с думи да ме тревожи. Жалеше ме. Аз се досещах къде отива, но можех ли да знам, че това е последното ни виждане?
– Ех, то е така, Кате — тихо добавяше мама, — Тези, които жалят другите, а не жалят себе си, най рано си отиват. Така ни е било писано. Трябва да си даваме кураж, че ако нямаше такива като Стойо и като Вела, нямаше да я има и свободата сега.
А с какво уважение и съчувствие се отнасяше, към другарките си по съдба, особено към майките, загуби, ли като нея в борбата своите чеда, към жените, загубили близки и другари. Прикована на легло в последните години на живота си, до последния си ден тя живееше с тяхната участ, питаше и разпитваше. Често отправяше поръка към брат ми:
– Иди, Тодоре, виж какво прави баба ти Пенка Маврикова. Поздрави я от мене. Занеси й понудица. Претегли много и Пенка, но жилава излезе. Малко са такива като нея.
Наистина каква майка бе баба Пенка? Отгледала и възпитала петима синове юнаци. Целият й дом бе посветен на борбата. Съпругът й, бай Георги Мавриков, верен ятак, дойде при нас през февруари 1944 г., и стана партизанин. Двамата им сина Иван и Атанас загинаха като партизани на връх Милеви скали. Вторият им син Костадин (Динето) — буден, жизнерадостен момък — участваше в съпротивата като активен ремсист, смел ятак и помагач. Най-големият син Кольо със своята храброст пък записа името си в най-светлите страници на Отечествената война. По-късно почина в ръцете на майка си от коварна болест. Тежка майчина орисия ..,
Често ще си спомни и за кака Мария Горанова. И тя се зачерни още млада, а как живееха и се разбираха с Винчо. Съдба, съдба ...
Друг път ще добави: „Слушам, кака ти Петруна Папаркова не била добре. Пък как ли ще й е добре с нейната мъка. Едно чедо само имаше (кака Петруна загуби на фронта единствения си син — активен ремсист, ятак, а по-късно партизанин Милуш, рядко талантлив и човеколюбив младеж), да слезе от Балкана жив и здрав, да го изпрати на фронта и да й го донесат мъртъв. Да го донесе не друг, а негова бойна другарка, партизанката Елена Бергова. Цяло село се събра на погребението, а трябваше на сватба да се събере.
Тия хора са ранени като нас, казваше мама. Една люлка ни е люляла, един ни огън изгори. Трябва да ги почитате, да не си оставяте сами.“
Религиозна по възпитание, след Девети септември 1944 г. майка ми престана да ходи на черква. Нещо се пречупи в нея, а това беше съвсем обяснимо и логично при нейния здрав разум и душевно приобщаване към новото.
На Бялата скала тя беше видяла Голгота, по-страшна от Христовата.
Беше изпитала ада, по-страшен от евангелския. А рая сега го създаваха живите, тук на земята. В гърдите й разцъфтя друга вяра, вярата на Вела.
Какво струваха всичките небесни сили, за които се пееха псалми в божия храм, пред земната сила на народа, който твореше добро?
В група млади момичета, дошли да посетят родната къща на Вела и да чуят майката, тя съзря едно с кръст на шията.
— Едно време ние учехме дъщерите си да вярват в бога, а те станаха комунистки. Днес вас ви учат на комунизъм, а някои от вас закачат кръстове. Не бива така, баба. Та вие, младите, ако не сте с новото, кой ще бъде?
Една религия запази тя в душата си до края на своя живот — култ към красивото, към доброто, към хармоничното.
Твърда дори когато разказваше за гибелта на Вела, мама бе готова да заплаче, щом някой с дума, с жест или постъпка раняваше представата й за чистота, за простота и хармония в човешките отношения.
Такава я запомних завинаги. Отиде си тя от тоя свят като Горкиевата майка — преродена чрез идеала на Вела. Образът на майката се сля с образа на Вела.
Поклон пред тихия и никога неугасващ подвиг на майките!
С името на Вела
Някога географската карта на капиталистическа България отбелязваше скромно в Северозападните Родопи, на мястото на днешния Велинград, три малки села: Лъджене, Чепино и Каменица. И макар че отдавна идеите на комунизма свързаха в едно сърцата на честните трудови хора от Чепинското корито, то по волята и по сметките на местната буржоазия трите села враждуваха и се гонеха за парче гора, за няколко разкрача мера. Но в огъня на борбата все повече изгаряше ръждата, за да се роди голямото чувство на класовата солидарност и другарство. Жаждата за свобода, за нов живот раждаше и неутолимото желание трите села да бъдат заедно, да станат едно.