До народната победа революционният поток на младежта в Каменица увличаше буйно, неудържимо. Малцина оставаха настрани, а само няколко при другите, „отвъдните”.
Младежите тръгваха с вдигнати глави надолу през Лъджене към Чепино да посетят съветски филм, да укрепят дружбата с лъдженските и чепинските ремсисти, да усетят сърцата им горещата солидарност на другари по идея и призвание, да привлекат и други в борбата. Заливаха улиците със своя възторг, с бойките си песни. От пожълтялата снимка ни гледа и се усмихва една широка редица от сплетени ръце, една симфония от прегърнати души! В средата на редицата върви Вела.
В Лъджене и Чепино някои от ония, от „отвъдните” с гняв и завист, но и със страхопочитание казваха:
– Каменските комунисти идват!
След победата младежкият поток се разля като река, буйна, широка, пълноводна, увлече всички: малки и големи, млади и стари.
Сега Вела е пак с тях, начело. Тя е на знамето, вдигнато високо, червено от нейната кръв, украсено с нейния лик — лъчезарен и ведър. Тя е в песента им.
Пак слизат младежите към Лъджене и Чепино. Сега хората почтително казват:
– Борческа Каменица иде!
Бяха години, обвеяни с революционната романтика на близкото героично минало.
Младежта на Каменица! Каква сила се беше отприщила в нея — творческа, съзидателна, напориста. Сто можеха да свършат работата на хиляда! Организирани в своето любимо ремсово дружество на името на Вела, над седемстотин младежи и девойки живееха с нейния подвиг, с нейния завет.
Новите членове, приемани в дружеството, обещаваха:
„Ще пазим свято и чисто името на нашия патрон и името на Съюза герой! Ще бъдем достойни за Вела”. Тези думи не бяха празни декларации. Те бяха клетва. И се доказваха само с дела. Десетки заминаха на фронта. Други подпомагаха семействата на пострадалите от фашизма, на участниците в Отечествената война. А когато запламтя огънят на благородната трудова надпревара и партията призова младежта под бригадирските знамена, каменските ремсисти бяха готови. Хвърлиха се да строят улици, водопроводи, нов общински дом, горски пътища. Една амбиция сплотяваше всички — да бъдат първи, водени от своя възторжен секретар, преминал през огъня на борбата, бившия партизанин и боец от фронта Пейо Бозов.
„В онова преломно историческо време — споделя Иван Драев, един от секретарите на ремсовото дружество — младото поколение на Каменица прие като завет и наследство комунистическата всеотдайност на борците от антифашистката борба. Високите морални добродетели на Вела бяха пример, вдъхновение и задължение за каменските ремсисти, неписани норми за живот и работа в ремсовото дружество.”
През онези години вдъхновено в борбата за изграждане на новия живот се включиха и каменските жени, чиито патрон стана Вела. Пазила свято българщината векове наред от посегателствата на потисника, трудолюбива, скромна, откърмила достойни синове и дъщери, каменчанката показва на какво е способна, каква сила крие, какво може, когато трябва да изяви своята обществена отзивчивост, своята любознателност и талант. Първи бяха партизанските и войнишките майки и жени, ятачките. Особено ме радваше активността на нашата майка. „Дъщеря и сестра на тия мили жени, Вела сякаш беше събрала техните добродетели. Нещо повече, те се проявиха по-ярко, издигнаха се до себеотрицание и героизъм. Тя стана знаме и идеал на жените и те нарекоха своето дружество „Вела Пеева” — споделя основателката на дружеството Мария Сотирова.
С името на Вела растяха и малките септемврийчета. Тяхната дружина „Вела Пеева”, ръководена от учителя Георги Грънчаров, беше между първите в страната.
Първи срещи на поколенията по трудовите обекти, в които нямаше доклади, декларации и обещания, но имаше един общ ритъм на сърцата, оная първа, радост от колективния труд, онова единство на волите, с което започна новият живот.
При четири хилядното население на Каменица имаше дни, в които на работа излизаха по три хиляди души. Отсъстваха само невръстните и болните на легло. За останалите нямаше сила, която да ги задържи вкъщи. Да не бъдеш на обекта, да се делиш от гората беше не само недостойно. Беше позорно!
Помня, когато нашите бригадири тръгнаха към прохода на републиката „Хаинбоаз”, към язовир „Тополница”, на жътва из Тракия. Това бяха незабравими празници. Заедно с младите, като бригадир за „Хаинбоаз”, замина и 65 годишният дядо Георги Папарков.
Ремсистите осмисляха своята трудова и обществена активност, с богата културно-просветна дейност. Никога каменското читалище не е било свидетел на по-бурни и възторжени събрания, незабравими ремсови вечеринки, театрални празници. Кой можеше да мери сили с музикалния и художествения колектив към ремсовото дружество „Вела Пеева”?
На каменската младеж бяха необходими и хляб, и рози в живота, той трябваше да бъде богат, да се изживее пълно, вдъхновено, така както Вела беше мечтала, така както Вела и другите загинали герои биха го живели.
Ние бяхме в съревнование не с други, а с първите. Подписан беше договор за благородна трудова надпревара с младежта на с. Лесичово. Знамето на Околийския комитет на РМС беше ту в Каменица, ту в „Малката Москва”, както тогава наричаха Лесичово.
Ремсовото дружество „Вела Пеева” бе едно от водещите в страната. То стана носител на знамето на ЦК на РМС. За всички, които крачеха в неговите редици, дружеството бе школа за революционно и трудово възпитание, школа за комунизъм.
После каменските ремсисти излетяха по всички краища на България: студенти, работници, служители, офицери, учители, общественици. Те си останаха все същите, винаги забързани, търсещи, всеотдайни.
След години много пъти ме канеха да присъствам на организирани „срещи на трите поколения” — комунисти, ремсисти и пионери. Паметта ми се връщаше все към онези първи незабравими срещи по трудовите обекти на Каменица, там беше останала частица от сърцето ми...
С подвига на загиналите и с героичните дела на живите през хиляда деветстотин четиридесет и осма година се роди нов град на републиката — ВЕЛИНГРАД.
Най-смелите, най-верните синове на партията с романтичния порив на въображението си виждаха бъдещия град, така както хубаво го е видял поетът Иван Бурин в своето стихотворение, посветено на Вела.
И в хубавото Чепинско корито
ти виждаш как заводите растат,
как хората работят упорито
и златното имане на горите
създават тук богат и хубав град!
***
но не допусна в тая нощ последна,
че той ще се нарича Велин град!
С името на Вела трите села се обединиха. Когато предложението за бъдещия град е изготвено и изпратено в София, то стига до най-високо място — до работната маса на вожда и учителя Георги Димитров. Чете той внимателно молбата. Към нея е прикрепена биографична бележка за Вела. От време на време замислено почуква с молива си по масата. Вълнува го съдбата на девойката. И преди е слушал за нея... Пред него и другарката му Роза Димитрова поетесата Дора Габе беше чела откъси от поемата си „Вела”.
Прочетеното ги затрогва... Сега отново се събужда тоя спомен.
Димитров става, отива до прозореца, поглежда навън и произнася: „Какъв прекрасен живот е покосен! Какви чисти хора е погубил фашизмът у нас.”
Георги Димитров, министър-председателят на България, дава съгласието си: „Да стане! Да бъде град, който да носи името на Вела!”
Градът се ражда, расте и хубавее.
На тържеството по повод двадесетгодишнината му — на 8 юни 1968 г. — присъства и другарят Тодор Живков. В приветствието си той каза: „Велинград е известен не само в цялата страна, но и в чужбина. Трудно може да се намери другаде по-красив и вълшебен кът от този. Това разкрива огромни възможности за развитието на Велинград и като център на международния туризъм. Велинград е заслужена наша гордост, защото в миналото е бил твърдина на българщината, крепост на революционната и партизанска борба. И в днешно време е сигурна крепост на социализма и комунизма.”