С щедра ръка тук природата е изсипала своята благодат. Но ръката на човека е вдъхнала живот на природните дарове, сътворила е нова красота!
Прострял се от буйните води на Клептуза до подножието на Елин връх, опасан от величествени върхове, градът сякаш си почива в люлка от зелено море и синя необятност, изпъстрена с почивни станции и санаториуми.
Минерални извори бликат. Тяхната чудодейна сила възвръща здравето, бодростта, щастието. Залесената околност се оглася от песента на птиците. Планината мами и вълнува. Красиви къщи са накацали всред китни дворове и цветни градини. Никой не казва кога и кой започна надпреварата за създаване на красота, но нейните плодове са осезаеми.
Оградите отдавна са премахнати, за да се сринат и преградите, които разделят душите. Така решиха хората. Та нали това беше мечтата на борците за новия строй, мечтата на Вела — всички да живеят като братя!
От Елин връх, от Острец и Арапчал градът бяга от погледа и се губи в зелена пелена. И само червените петна на покривите и чистата артерия на главния булевард, простряла се като бяло моминско платно от единия до другия край, подсказват, че гората е слязла в града по волята на хората. По волята на хората тук и цветята цъфтят по всяко време на годината,
Героичното минало живее, участва в съдбата на града, пулсира в ритъма на заводите, събужда се в кръвта на децата.
Градът не знае що е застой — познава само движението, вечния стремеж към примамливите хоризонти на утрешния ден. И с това напомня за живота на Вела! Всичко, съградено тук от природата и човешката ръка, сякаш съществува, за да вълнува и преражда човешката душа, да я въздига и прави още по-чувствителна към героичното и красивото, към родината и човечеството.
Велинград — паметникът на девойката, която му остави своето име, е извор на родолюбив, жизненост оптимизъм и вдъхновение.
Присъствието на Вела е живо. Мнозина от нейните връстници сега се вглеждаха в миналото и откриват все нови измерения на нейната личност.
„Нашето поколение има и щастието, и мъката да се връща към миналото и да общува с образи на герои, които се раждат веднъж на десетки години — пише нейната съученичка и близка приятелка Йорданка Баненкина. — От тях е и Вела. Тя съчетаваше в себе си всички добродетели на революционното поколение: решителност, висок идеализъм, жертвоготовност плюс нещо лично, свое; една женска чувствителност, човешка топлота и подкупваща лъчезарна усмивка — нейна, Велина усмивка, която много от нас ще помнят до края на живота си... Тя носеше героизма на антифашисткото революционно поколение, с кълновете на душевността на строителите на комунистическото общество.”
В малката градина в Каменица, някога любимо място на каменските ремсисти, огласяна от младежки песни и от устната хармоничка на Вела, където в шумните игри долитаха тихи пароли, сега от белоснежния мрамор се изправя гордата осанка на Вела — снажна, устремена.
Пред паметника й често застават на почетна стража пионери и комсомолци.
Вела е протегнала, сестринска ръка над русите и кестеняви главици и сякаш разказва летописа на своето ремсово .поколение:
...Ние бяхме най-добрите ученици. Обичахме науката, защото тя даваше стократна сила на комунистическата правда. Прегърнахме пушките със скрита болка по оставените книги и стаен копнеж да се върнем към тях след победата.
... Ние бяхме най-добрите другари и другарството ни бе непобедимо оръжие срещу всички оръжия на враговете.
...Ние бързо зреехме, защото върху плещите си поемахме задачите на епохата.
...Ние бяхме най-добрите синове и дъщери, защото по ботевски сливахме в душите си образа на майка и родина.
...Ние бяхме по спартански сурови към себе си и всеотдайни към революцията. Отпъждахме нашите лунни вечери, които така и недочакахме...
...За нас съветската страна беше земя на богатири, мечтана и бленувана!
Стихнеше ли боят, изливахме порива на душите си с любимите „Широка страна моя, родная”, „Три танкиста”, маршът на Будьони. В душите си издигнахме паметник на Павел Власов и Павел Корчагин. До болка БИ рани страшната вест в утрото на 22 юни 1941 г. и като ураган премина през сърцата ни силна, могъща музика „Вставай, страна огромная”.
Слуша младата смяна. Тя също има с какво да отговори:
...Ние дойдохме на света, когато вашите имена бяха станали легенда, затова растем и съзряваме под слънцето на вашия подвиг.
Кога започна голямата ни среша с вас?
Когато майките ни приспиваха над люлката с песента:
„Ой, горо, горо,
горо зелена,
защо си свела клони зелени,
и ти ли жалиш Вела Пеева?”
Или когато учителката ни показа портретите ви и ви разказа за делата ви, за да разберем що значи героизъм, мъжество и безсмъртие.
За вашата младост ние тайничко ви завиждаме — че сте се родили в бурно и неповторимо време. А навярно бъдните поколения ще завиждат на нас, защото на нас се пада да строим комунизма. И ние като вас пишем летописа на нашата младост със сърцата и делата си.
Ние жадно се стремим към науката, защото тя е могъща ковачница на народното благоденствие. И само оплодена с нея, нашата любов към народа ще разцъфти в труд и творчество.
Днес. ние също знаем цената на другарството, силата на колектива, издигаме ги във висш принцип на нашия живот, безкористно отдаваме ум и сърце в общественополезни дела.
И за нас на света няма сила, която би ни откъснала от Съветската страна, от братската прегръдка на Ленинския комсомол, от обаянието на Олег Кошевой и Зоя Космодемянская.
И ние сме с мислите си навред, където народите се вдигат, страдат и се борят, защото една е земята, която ни е откърмила, една е партията, която ни е отгледала и възпитала.
Ние приехме от вас неоценимото богатство на духа и това ни прави най-богатите хора на света.
Днес ние не можем да стиснем ръцете ви, да чуем сърцата ви, така както не можем да докоснем слънцето. Но вашите образи светят и топлят, както слънчевите лъчи, и дават живот.
Ние никога няма да ви изменим, защото това значи да изменим на себе си!
Малко по-нагоре от белия паметник в каменската градинка е къщата, в която се родихме и израснахме с моята сестра, сега превърната; в Дом-паметник „Вела Пеева”, издигнат от признателните граждани на Велинград, увековечили паметта на Вела.
Това е пак нашият гостолюбив дом. Само че сега гостите вървят смълчани в редици, пристъпват бавно, страхувайки се сякаш да не прогонят музейната тишина.
Пристъпвайки в музея, ги посрещат тихите звуци на песента за „Арапчалската орцила“ по текст на Михаило Ткач, Вълнуващо се раздават думите:
„Приятелю, откъдето и да си, преклони глава пред великия и безсмъртен подвиг на славната дъщеря на България — Вела Пеева.
Още едва на шестнадесет години тя се включва в жестоката и неравна борба с фашизма и проявява невиждан героизъм, безпределна преданост към своя народ и готовност да отдаде живота си за свободата на своето любимо отечество.
По-твърда от гранит, по-светла от звезда и по-нежна от люлчина песен беше Арапчалската орлица.
Мъжествено и безстрашно Вела се бори с народните врагове до последната си капка кръв, до последния удар на сърцето си.
Нейният подвиг ще живее вечно, защото името й е обгърнато с венеца на безсмъртието.”
Тук всеки ден минават хора от цялата страна, от други страни и народи — повече от двеста хиляди годишно.
Много хора в България четат и знаят за Вела. С чувство на преклонение са пропити стотици писма до мене, до брат ми. А писмата, отправени до музея, съставляват томове.
Тези хора са били само броени минути или часове в музея, но те остават завинаги при Вела. Оттук Вела започва своето вечно пътуване към хората. Пътищата й минават през съвестта и сърцата на живите. Образът й въздига и извисява, кара човека да се вглежда в себе си и в другите с нова, по-висока мяра за човешка нравственост, да мисли и търси отговор на големите въпроси на нашето време.