Но приближаването към нея е винаги необходимо, защото ни помага да усетим измеренията на съдбовни истини, прави ни по-извисени и чисти.
Свободата можеше да дойде и без нейния подвиг, но тогава Арапчал нямаше да бъде толкова висок и горд, нямаше да бъде толкова трагична, а бялата скала — най-високата в нейния живот.
Свободата можеше да дойде и без нейната жертва. Можеше. Но тогава ние, нейните потомци, бихме загубили едно от най-дълбоките си усещания — за любов и омраза.
Колко е трудно с достойни дела да се сравняваме с нея — достойната за тях.”
С името на Вела се учат и живеят студентите от Геолого-географския факултет към Софийския университет и техните преподаватели. Те са горди, че изучават същата наука — география, която Вела си беше избрала. Всяка година на 16 март, рождената дата на Вела, те посещават родния й град, лобното място и й дават клетва да бъдат всеотдайни на род и родина. В тихата вечер при запалени факли над смълчаното множество отекват думите, които не се забравят:
„Аз, народният студент...”
Животът, делото и саможертвата на Вела вдъхновиха в годините на свободата немалко поети и писатели, които й посветиха вдъхновени стихове, поеми, повести и разкази. Всички те търсят нравственото измерение на нейния подвиг и с това спомогнаха тя да заеме определено място в духовния свят на нашия съвременник и особено на младежта. Във всички стикове, посветени на Вела, пулсира един стремеж — да се пренесе героиката на борбата, на живота, на големите човешки идеали в нашето време, за да бъде вечно и безсмъртно единството на поколенията — най-гордата сила на нашия строй.
Патриотичен заряд и духовно богатство носят в себе си и вълнуващите спомени и есета, които написаха за Вела бойните й другари. Те са израз на едно живо усещане на Велиния образ като водещ пример към по-високи върхове на човешко съвършенство и патриотичен дълг.
Образът на Вела вдъхнови четката на много наши художници и скулптори, които вълнуващо и одухотворено го пресъздадоха в картини, портрети и скулптури.
Има един ден, в който българският народ пада на колене и скланя глава пред подвига на загиналите за нашата свобода — 2 юни. Настъпят ли тихите минути на тържествената заря, и над смълчаните редици между стотиците имена на герои, загинали за свободата на България, еква и нейното име, един ясен и отсечен младежки глас отвръща: „Загинала на 3 май 1944 г.”
Но ние знаем, Вела е с нас, Вела е в строя на живите и днес, и в утрешния ден на родината!
След победата името на Вела свято се тачи не само в нашата, но и в други страни.
През октомври хиляда деветстотин четиридесет и пета година у нас, в Каменица, за няколко дни дойдоха на гости тогавашният председател на Съюза на съветските писатели Николай Тихонов и публицистът Михаил Йовчук, водени от Кира Пехливанова. Поискали бяха да се запознаят с живота и съдбата на Вела., Това беше голям празник за семейството ни, голяма радост за всички. Да приемем у дома хора на великата съветска страна, И то какви,
Новината за тяхното пристигане се разнесе из цялото село к предизвика радостна възбуда у мало и голямо.
За първи път видях и майка си тъй оживена, Искаше й се да вложи цялото си умение и майсторство за посрещане на скъпите гости, И тя успя... А те й засвидетелстваха такава обич, внимание и възхищение, на което е способен само руският човек.
От къщи радостта преля в цялото село, Гостите имаха много мили срещи с младежи, с възрастни, с мъже к жени. Това бяха срещи на възторг, на взаимна обич и умиление., Всички искаха да видят с очите си съветските хора, да чуят тяхната реч. Те бяха пратеници от земята на Ленин, на която още никой от нас не беше стъпил, но всички я носехме в сърцата си като светиня, Аз също още не подозирах, че скоро ще имам щастието да се уча във великата Москва, да бъда сред съветските хора.
Гостите пожелаха да посетят лобното място на Вела, Тръгнахме нагоре. Но заваля пороен дъжд. Изви се буря. Със съжаление трябваше да се върнем.
Сбогуването със семейството ни, с хората от Каменица, беше много сърдечно. Гостите бързаха за София, да се срещнат с Георги Димитров.
По-късно, през 1972 г. Николай Тихонов изпрати на в-к „Литературен фронт” своето стихотворение „Спомен”, в което говори с много обич и възторг за тези две срещи с Вела и с Георги Димитров.
„Тогава в Каменица героична
на гости бях в семейството на Вела,
Родопите се вдигаха епични,
със върхове загадъчни и бели.
Цял ден пътувахме през водоеми,
през сипеи и път неописуем,
за да пристигнем в София навреме.
Димитров да посрещнем и да чуем...”
Малко по-късно той написа разказ, в който нарече Вела „Българската Зоя”.
У нас гостува и съветският писател Феодор Гладков. Отново срещи на сърдечна дружба. Той особено се зарадва, когато видя в библиотечката своите романи „Цимент” и „Енергия”... С тях Вела се е учила, расла.
Зареждат се посещения и на други видни представители на съветската култура и изкуство — художници, писатели, артисти, журналисти.
По неповторим начин е излял своето възхищение от подвига на Вела и съветският поет Михайло Ткач.
„Хей, Балкане — зов за свобода!
Вела, твойта дъщеря,
утринна звезда
с огнена следа
в тъмното небе изгря.
* * *
Нека помълчим.
Нека промълвим,
че орлица горда отлетя,
блесна тя с крила, победи смъртта.”
(Из „Арапчалската орлица“, превод от Кр. Станишев.)
Прочувствени стихотворения посветиха на Вела и други съветски поети.
Съветските художници Николай Савелиевич Шаулов и Леонид Михайлович Стил вдъхновено и оригинално в платната си, посветени на Вела, разкриха нейния образ и богат вътрешен мир.
Паметта на Вела е свързана чрез хиляди нишки с любимите й съветски хора. Най-вече с младежта и пионерите.
Получават се стотици писма до музея, до близките на Вела, до отделни общественици и ученици във Велинград — получават се от съветски училища и ученици. Всички искат да знаят повече за живота и делото на Вела, посвещават й стихове и песни, изпращат снимки от проведени в нейна чест сборове.
През пролетта на 1973 г. във в. „Кавказка здравница”, излизащ в гр. Пятигорск бе напечатан вълнуващ очерк, озаглавен „Българската Зоя”, посветен на Вела Пеева.
В гр. Ставропол, в 17то средно училище интерклубът носи нейното име. Пионерите изучават живота на Вела, запознават се с България, с Велинград. Този интерес още повече се разпалва от тяхната ръководителка Надежда Рукавишникова. Тя ни писа да изпратим пръст от трите гроба на Вела. Молбата й изпълниха пионерите от дружина „Вела Пеева“ при 3то основно училище в Каменица. С какво старание децата сковаха малко сандъче с три прегради. Тържествено пренесоха пръстта от скъпите за тях места. Изпратиха сандъчето в Ставропол. Сега то се намира на най-почетното място в червения кът на интерклуба — свещена реликва на братска дружба.
Ставрополските ученици поемат вълнуващ почин — работят и събират средства, с които построяват паметник на Вела и закупуват тролейбус.
Името на Вела отлетя и при пионерите от 2-ро средно училище в гр. Южносахалинск. Там всеки ученик може да види нейния портрет и да прочете: „Вела Пеева — българска героиня, комсомолка, партизанка. Загинала в неравен бой с фашистите на 3 май 1944 г.”
Един сахалински журналист, който е бил във Велинград, разказал на децата за нея. И когато трябвало да избират име на своя отряд, всички единодушно решили: „Ще наречем отряда си Вела Пеева”.
Написали писмо до ГК на партията във Велинград и скоро получили отговор от първия секретар Георги Шулев:
„Скъпи пионери,
Нека героичният живот на Вела, живот отдаден за свободата и щастието на българския народ, ви вдъхновява във вашия труд. За нашата дружба няма разстояния!”
Писмото се прочело на тържествен сбор. На алените връзки цъфтяла по една българска значка. Звучал „Интернационалът”.
За да съкратят разстоянието до сърцето на Вела, съветските пионери изучават български език и песни за гората — Велина закрилница. С преклонение се отнасят към живота и подвига на Вела и пионерите, и комсомолците от Кисловодск — град-побратим на Велинград, както и младежите от много градове и села на необятната съветска страна.