Ето какво пишат членовете на интерклуба на дружина „Вела Пеева“ — от с. Чопчар, Херсонска област: „Съветските хора истински обичат братска България. Ние, децата, непрекъснато четем за живота на нашите български връстници. Гордеем се, че дружината ни носи името на смелата героиня Вела Пеева.” В обятията на социалистическа България сега се чувстват стотици пионери и комсомолци от околия Хиенщайн—Ернстак, окръг Карлмарксщат.
В Лангеберг, селище от същата околия, през юни 1974 г. основното училище празнува голям празник. Пионерската дружина приема името на Вела Пеева. Мало и голямо от селището се е стекло в училищния двор. Тук са ръководители, общественици. Поканена е делегация от Велинград, в която е и брат ми. Музика и хор изпълняват български и германски революционни песни. При голямо въодушевление се вдига флагът на ГДР. Официално нашата делегация дава съгласието си на дружината да бъде присъдено името на Вела Пеева. Лицата на пионерите просветват в голяма радост. Секретарят на ОК на ГЕСП и брат ми Тодор Пеев откриват малкия скромен паметник с лика на Вела. Всички деца възторжено и с благоговение минават пред паметника, символично дават обещание да се учат, да се трудят за своята родина и партия, да бъдат достойни за своя патрон.
Името на Вела е тачено и обичано не само в това немско училище. То е популярно и в други селища и училища в околията.
Връзките на училището с Велинград още повече се укрепват. Представители на училище номер три в нашия град, там където е учила Вела, посещават Лангеберг. А директорът на лангеберското училище Едуард Калфус, дружинната ръководителка Гизела Валтер и един пионер гостуват във Велинград,
С голямо вълнение изкачват стръмната пътека към лобното място на Вела, Дълбоко покъртени от трагичната гибел на своя патрон, те целуват земята, където е загинала тя.
Сърдечните връзки на децата с подвига на Вела обединяват и възрастните от двата града, Свързани от истинска интернационална дружба, те са вече градове побратими.
Обществеността на Лангеберг решава с името на Вела да наименува още един по-траен символ. Да бъде построено ново училище, което да се нарече „Вела Пеева”.
Незабравимо е и празненството за даване име на младежка машиностроителна бригада „Вела Пеева” в предприятие за селскостопански машини в Сент-Егиднен — същата околия,.
Вълнуващ спомен за България, за Вела и нашия Чепински край написа през 1958 г, германският журналист С. Майсгаер във в, „Дас фолк“, излизащ в гр. Ерфурт. Той пътува от Пловдив за Велинград и остава поразен от гледката на обновената земя, от стотиците братски могили и паметни плочи. Незабравим е споменът у него за посещението в родната къща на Вела. „Колата спря пред една обикновена, сиво измазана къща. При въздържаното почукване на М. Михайлов, главен редактор на пловдивския „Отечествен глас”, на една широка врата се показа един също така широкоплещест българин, със симпатично още от пръв поглед лице. „Извинете — каза той — аз не бях подготвен за посещението.” „Това е Пейо Пеев — представи го М. Михайлов — бащата на Вела.” Докато разглеждахме тихо малкия музей, Пейо Пеев стоеше мълчаливо назад. Сега той трябваше да говори. Старият Пейо Пеев държи една реч, една от най-кратките и най-хубавите, които някога съм чул. Да я предам, което иначе е дълг на един журналист, би означавало, да лиша от святост този хубав момент. Но все пак смятам, че ми е позволено да кажа това, с което започнах. Старият Пейо Пеев каза приблизително следното: „Бъдете добре дошли в България. Чувствайте се като приятели сред приятели, защото миналото лежи зад нас, жертвите не са били напразни. Днес всички ние, които живеем в народните демокрации, сме една голяма фамилия. Ние в България следим със съчувствие съдбата на вашия народ и неговата борба за обединение. Всички у нас желаят целият германски народ да бъде скоро така щастлив, както е нашият, българският.” След тези думи ние се прегърнахме сърдечно.”
Развълнуван от видяното и чутото, той възкликва: „Наистина ти си една прекрасна страна, Българийо, и когото си прегърнала един, единствен път в своите обятия, той ще те обича винаги.”
Послеслов
Драги читателю,
Изминаха осем години от излизането на първото издание на „Моята сестра Вела”. За това кратко време тя предизвика голям интерес сред хората — възрастни и младежи. Много бързо книгата изчезна от лавиците на книжарниците — обстоятелство, което наложи настоящото трето издание. През тези години станаха немалко обсъждания на книгата — в градове и села, в заводи, училища и предприятия по всички краища на страната — във Велинград, Пазарджик, София, Пловдив, Хасково, Харманли, Асеновград. По признания на организатори и участници обсъжданията се превърнаха във вълнуващи духовни празници за хората, израз на жива чувствителност към 'непреходни нравствени и политически ценности на нашето героично минало. За съжаление не можах да се отзова на всички покани за обсъждане и срещи. Моля другарите да ме извинят — всяко обсъждане е едно ново преживяване, едно ново докосване до любимия образ на Вела, а понякога сърцето трудно понася това.
Получих много писма и отзиви. Пишат ми хора от различни възрасти, с различни професии: работници, учители, обществени деятели, студенти, комсомолци и пионери, техните редове са изпълнени с топлота и обич.
Особено трогателни са писмата от работнически бригади, комсомолски дружества и пионерски отряди, които.носят името на Вела. От всеки ред диша преклонение пред образа на Вела, пред нейния подвиг.
Пионери от много училища уверяват, че се учат от героичния живот на Вела — на твърдост, упоритост и човечност.
Средношколци ме питат: „Какво очаквате от нашето поколение? Какви общи черти откривате между вашето героично поколение и нашето?”
Тези въпроси говорят, че книгата е събудила чувството на дълг у младите и, съзнание за единството на поколенията — това толкова голямо богатство на нашия строй.
Една майка е изразила своята майчина воля: „Аз искам хората да съхранят у себе си цялата Вела, нейните прекрасни човешки добродетели”.
Трогателни са писмата от Велини връстници и съученици, бивши ремсисти и бойни другари, сестри и сродници на загинали в антифашистката борба. С дълбоко съчувствие към сестринската ми болка те засвидетелстват своята вярност и преданост към народното дело, към нашия комунистически идеал, за което Вела даде своя млад живот..
На всички тях аз искам да изкажа моята голяма, искрена благодарност.
С какво Вела вълнува хората толкова години след нейната смърт?
От писмата и от споделеното в обсъжданията се вижда — преди всичко със своята голяма, увенчана с жертвоготовност обич към трудовите хора, със своя чист, .с нищо неопетнен идеализъм: и вяра в комунистическия идеал, с онова чудно съчетание на стоманена твърдост и човешка топлота, сърдечност и обаятелност, със своя вечен стремеж да бъде там, където е най трудно, никога да не пожали себе си и винаги да бъде в готовност да поеме най-тежкия риск заради другаря, заради другия. Мнозина изповядват, че са плакали, когато са чели книгата. Поразило ги е това невероятно, както някои го наричат „знаменито” разкъсване на обръча при Мачешки скали.
Разтърсили са ги ония страшни и невероятни 37 дий и нощи на Вела в скалите на Арапчал, когато ранена, боса, почти невиждаща без очила, в една ужасяваща самота, в борба с природните стихии, с глада и дебнещия враг, тя не унива, не се предава на човешка слабост и на стражарската глутница, многократно слиза от своето високо каменно гнездо, промъква се през блокадата на Каменица, свързва се с комунисти и безпартийни, търси връзка с отряда, вярва, надява се, мисли, решава, действува. Укрепва вярата в ятаците, в близката победа,
А когато черното предателство я затваря в безизходен кръг, тя води сражение срещу сто озверени преследвачи и с последния куршум заглушава в себе си властния повик на живота. А е едва на двадесет и две години. Мнозина се питат каква беше тая сила в това нежно моминско сърце?