В съзнанието на живите образът на Вела е едно реално въплъщение на ония легендарни българки от преданията из моя роден край, за които в минути на върховни изпитания винаги се е намирала една скала на честта, от която да се хвърлят, един връх на безсмъртието, където да се изкачат. И си мисля:
Колко скъпа и свята ни е свободата, щом е заплатена с неизживяната младост на Вела и хилядите герои, с погребана хубост, с недопети песни, с прекършени мечти.
Колко силна е нашата партия, за да им вдъхне любов към народа по-силна от любовта към живота; колко чиста е нашата революция, щом падналите на нейните барикади бяха най-чистите по мисли, най-благородните по чувства, най-справедливите по дела.
И чудно — както споделят читателите, трагичната гибел на Вела не навява безутешна скръб, а вдъхва оптимизъм; зове към творчество, говори за дълг, внушава отговорност да пазим завоюваното щастие, възпитава гордост, утолява жаждата да имаме образци, свети и светли примери на комунистическо поведение.
То е най-големият залог, че Велиният образ никога няма да спре своето пътуване към хората — да ги окриля, да ги вдъхновява, да им бъде нравствена опора.
И става това — трагедията се превръща във велика оптимистична сила.
Падналите герои остават завинаги в строя на живите и във вечната си младост ще бъдат връстници на всички поколения, които ще се раждат на тая земя, под това небе, докато на света има България, докато се вее и побеждава нашето червено знаме,
Изказвам моята дълбока признателност и благодарност към всички, които е рецензии и отзиви взеха отношение към делото на Вела и към книгата. Към всички, на които нямах възможност лично да отговоря.
От авторката, декември 1986 г.
„Вело, водя ти… гости!”
Мили каменски девойки и представители на обществеността.
Сами чувствате, че съм доста развълнувана и ще ви моля да ми простите това вълнение, тъй като то е съвсем естествено.
На книгата подробно не искам да се спирам, защото всички сте н прочели. Аз ще се помъча колкото мога да добавя от онова, шепа е останало е мен и което ме свързва с двете сестри.
В пазарджишката гимназия, ако не се лъжа з 1940 г., се появи в нашата паралелка Гера. В Лъджене имаше гимназия, но постарому до 6 клас, а за последните — 7 и 8, класове младежите от Чепино, Каменица и Лъджене отиваха в Пазарджик. Даже известно време седяхме с Гера на един чин. Много се сближихме. Обедини ни ремсовата работа. Но аз бях необикновено щастлива, когато Гера ме заведе в тяхната ученическа квартира и ме запозна със сестра си Вела. Какво ме порази? Порази ме тяхната скромни обстановка и една маса, пълна с книги. Литература, история, естествознание и какво ли не още. Вела грабваше веднага с присъствието си и я обикнах толкоз много, че за мен всяка близост до Вела вече беше някакъв изключителен момент. След това имах възможност да усетя и Вела като ремсов деятел. Тя завърши гимназия през 1941 г., но вече в България и в Пазарджик на 3 март бяха навлезли немските войски. Вела веднага събра въздържателното дружество в Пазарджишката девическа гимназия и там по случай пролетта ни закичи с мартенички и ни приветства. Но милото приветствие, което тя произнесе, веднага бе свързано с големите исторически събития на деня. Тя ни даде да разберем, че тежки години очакват нашата страна, предстои трудна борба, за да изгоним немските фашисти, за да дойде победата на народа.
Не мога да забравя и един такъв момент, Вела бе абитуриентка. И не зная Гера ли тогава се обади, аз ли научих първа и решихме, че ще отидем на бала, но, мили девойки, нашите балове не бяха като вашите, коренно различни бяха. Вела беше с тази ученическа рокля, с която е тук на тази листовка, която днес получихме ние, гостенките от двата окръга... Беше необикновено щастлива. Танцуваше, играеше и ние вървяхме около нея и едва сега, когато вече излезе книгата, аз разбрах защо така е летяла Вела. Оказва се, че преди това тя е имала среща с др. Владимир Танов, той й поставил бойна задача и тя я изпълнила великолепно. Необикновеното в нея беше, че в своето лично щастие тя включваше борбата...
След това тя замина в София да следва. През 1942 г. получих известие от двете сестри да дойда в Каменица и да прекарам с тях лятото. Аз не зная по-щастливо лято от лятото на 1942 г. Именно за това и до днес този двор, в който престояхме, ме вълнува извънредно много, в този двор какви ли не лудории се правеха. Друсахме крушите и Вела, Гера и аз с тъкани торбички изнасяхме плодовете в градината, където сега е нейният паметник. Там се събираха каменските младежи, Вела раздаваше круши на всички, свиреше с пиколата. Особено много обичаше да изпълнява песента на Бениамино Джили „Мама” .И не мога да забравя баба Ката и дядо Пею, толкова грижливи баща и майка, които бяха им дали изключително добро трудово възпитание. Пращаха ги на нивата да работят, да събират сено и именно един такъв спомен е останал в мен. На нивата, на която отидохме да събираме сено, Вела пак си взе пиколата и докато събираше сено, започна да ни гони, да ни бори, просто стана съвършено друга. Въобще у Вела имаше такива промени, много интересни: гледате я спокойна, тиха, мила и изведнъж сякаш някакъв вулкан забучава в нея.
Също тогава бях свидетел и на списваното на това вестниче „Просветител”. В специална кутия се пазеха излезлите броеве и се криеха да не би полицията да ги намери. Няма да забравя как Вела старателно оглеждаше всички материали, а огромната част от тези материали подготвяше сама.
След това тя замина, Гера остана в Пазарджик. Вела обаче не прекъсна връзките си с Пазарджишката прогресивна младеж. И есенно време идваше да организира варенето на мармалад, на конфитюри, събирането на плодове и зеленчуци и изпращането на храна както за другарите в затворите, така и за партизаните, за концлагеристите.
Двете сестри бяха безкористни, готови на саможертва, която не се забравя. Баща им изпращаше редовно, всеки месец, определена сума, за да се издържат, но те буквално цялата сума както я получаваха, я оставяха за делото на партията, за закупуване на храни, дрехи. А после аз или някои други наши другарки им занесем или зелева чорба, или праз, семки, слънчоглед. Ето това бяха Вела и Гера, всеотдайни.
Искам също да споделя с вас изживяването на тази част от книгата, където Гера описва девойката с трите гроба.
След 9. IX. ние, няколко девойки и младежи, дойдохме на работа в РМС и едно от първите ми задължения беше да направя ремсови събрания в някои от районите на Пазарджишка околия.
Аз горях от желание най-напред да дойда тук, в Каменица. Желанието ми беше да отида в къщата на Вела, в тази къща, която днес посетихме. Но Гера беше на фронта. Срещнаха ме дядо Пею и баба Ката. Държаха се безукорно като родители. Те никого за нищо не виняха. Бяха горди, че имат такава дъщеря. Баба Ката говореше с мене така спокойно за Вела като за жив човек. И тогава я помолих да ме заведе на селското гробище, за да се поклоня на гроба на Вела. Главата й бе заровена на друго място, а тялото й в селското гробище. Аз вървях неспокойна, но някак си кураж ми даваше баба Ката. И си казвах, че щом тази майка може така безукорно да се държи, аз нямам право да плача, трябва да се държа. Каква беше моята изненада, когато наближихме 2—3 метра до Велиния гроб! С някаква нечовешка сила баба Ката извика: „Вело, водя ти Донка на гости! Стани да я срещнеш!” Сами разбирате какво можеше да бъде по-нататък... Поклонихме се на гроба на Вела и се върнахме. По пътя баба Ката пак така спокойно продължи да говори за Вела, за Гера, като че ли нищо не е било. Бях дълбоко развълнувана...
Из изказването на проф. Донка Монева, бойна другарка на Вела, на обсъждането на първото издание на мемоарната книга „Моята сестра Вела”, състояло се в кв. Каменица, Велинград.