Някогашният Бабинден, или днешният Ден на родилната помощ, е голям празник за мало и голямо в Каменица. Особен празник, без черковни служби и литургии. Празник на народностния дух на българина, прилив на проста и велика радост от появяването на бял свят на рожбата. По щастливо съвпадение тук, в Каменица, на Бабинден през 1878 г. пристига II дивизион от 9-и хусарски полк от армията ма генерал Гурко. Споменът за това събитие правеше празника още по-вълнуващ — символ на две велики начала — раждането на човека и раждането на свободата. Бабинден е израз на уважението и признанието на „бабата”, селската акушерка, която през онова тъмно време е помагала на майката да се роди човекът. За тоя празник каменчани се готвеха седмици наред. Бивало е студове 25—30 градуса под нулата, не можеш да се покажеш навън. Заобиколени от рояк другарки, ние с Вела тичахме ту тук, ту там, и в горната, и в долната махала. Искахме да погалим всички „бабинчета”, да поздравим щастливите баба и майки, да тропнем на всяко хоро. Гледахме как майката с малкото дете в знак на уважение и почит ще посети бабата, ще й полее да се измие с вода и сапун, а тя ще благославя за здраве, за щастие и берекет. Поднасяха се скромни подаръци — израз на човешка и майчина признателност. А после в дома на щастливите родители заедно е роднините и приятелите започваха гощавките, песните, радостите с гайдата, с кавалите, със свирките. И непременно с витото българско хоро! Всеки род извеждаше свое хоро. Колкото е по-тежък родът, толкова и хорото по-голямо и по-тежко.
Вечерта с Вела и с братовчедките ни Надка и Мария се прибрахме, преизпълнени с впечатления. И започнахме отново да се връщаме към видяното, чутото и преживяното, сега вече откъм комичната му страна — особено сцените с къпането на бабите в реката. Смях като планински ручей изпълваше къщата. „Де взехте толкоз смях?”, чудеше ни се мама.
А с каква радост ние, децата, очаквахме Бъдни вечер!
Чрез него хората благославяха своя труд, своята надежда за очаквано плодородие през новата година. Всеки вземаше по наръч дърва и подредени по старшинство — тате, мама и ние, децата, ги внасяхме вкъщи, поставяхме ги в огнището, като всеки наричаше за плодородие, за здраве, за успехи. Вечерята ставаше по-особено, не на обичайната кръгла софра, а върху пъстра черга, постлана направо на пода. Между гозбите, в отделни съдове, мама нареждаше зърна ръж, царевица, фасул, плодове. Да е берекетна годината! С голямо нетърпение ние, децата, очаквахме разчупването на малката пита със замесената в нея пара. На когото се падне парата, към него ще се завърти щастието, имането. Вела ще се смести между големите, ще обърне поглед към лумналия огън в огнището, където пламъците се боричкат. Техните отблясъци светят, преливат в детските ни души — игриви, пъстроцветни, неповторими.
Лете Вела обичаше да прекарва по-дълго в гората, особено в местността Начовото. Привличаше я не само свежестта и горската романтика, но и срещите с горски работници, с летуващи семейства, дошли от Каменица, Лъджене, София, Пловдив и други селища на страната. Настанявахме се при леля Марийка и калеко Петко Папаркови, които работеха в горското стопанство.
Начовото има надморска височина към 1500 метра. Това е рядко хубава планинска местност. Наоколо гори, студени изворчета, зелени поляни, а из тях — ягоди, малини, боровинки, гъби. На почивка там идваха семействата на известните комунисти дядо Стойо Горанов, бай Георги, и Тодор Попови. Те бяха образец на нови другарски, комунистически отношения. Братята дядо Стойо и дядо Димитър Горанови, едни от първите носители на новото, на прогреса, включително и на новото френско облекло още през 1902 г., бяха едни от основателите на „Синапово зрънце”. Активни участници в комунистическото движение, многократно преследвани, арестувани и бити от полицията. И, разбира се, най-много пострадали за участието им в Септемврийското въстание през 1923 г.
Многолюдното семейство на дядо Стойо Горанов с общи усилия и взаимопомощ си изгради къща на края на село Лъджене, па така наречения хълм Акропола, Живееха сговорно. Не току-така хората ги нарекоха „Горановата комуна”. Всички дружно и честно се трудеха и радваха. Кавалите на дядо Стойо, песните и игрите на младите създаваха ведра, жизнена атмосфера в тоя дом.
Семейството на дядо Стойо Горанов понесе тежък, непоправим удар от фашистката власт за своята революционна дейност. Заварин Горанов, синът на дядо Стойо, един от ръководителите на съпротивата в нашия край, след тежки инквизиции в полицията, бе разстрелян без съд и присъда на 3 май 1943 г.
Вела се познаваше с членовете на това семейство. Неведнъж тя беше посещавала техния дом в Лъджене. С много хубаво чувство я приемаха и семействата на братята Георги и Тодор Попови. Бързо се сприятели и с техните деца.
Вела обичаше горските плодове и старателно ги береше, но все повече вниманието й поглъщаха разговорите за събитията на времето, за войната в Испания, за появата и надигането на Хитлер и хитлеризма, за Китайско-Японската война, за успехите на Съветския съюз. Тези разговори се водеха обикновено вечер, около лумналия огън на горската поляна, всред могъщата тишина. Те насочваха мислите към големите проблеми на времето.
Вела не само слушаше, но и живо участваше в разговорите. Възхищаваха я мъдрите думи и богатият житейски опит на възрастните комунисти. А те, почувствали нейната не за годините й зрелост, споделяха своите мисли и тревоги с нея както равни с равен.
От всичко най-много я радваха срещите с бай Винчо Горанов. Той идваше тук със своята млада жена Мария всяка събота. Очаквахме ги с нетърпение, защото носеха не само храна, но и интересни новини за политическите събития. Когато се задаваха, възседна ли едри коне, ние се втурвахме към тях. Вела гледаше с възторг кака Мария, стройна, облечена с голф, и възкликваше:
– Како Марийке, приличаш ми на истинска амазонка!
Това облекло беше тогава толкова необичайно.
Недалеч от Начовото се намира и местността Бялата вода. Там беше мандрата за преработка на овчето мляко от района. В съседство с нея са колибите на овчарите и на други горски работници от село Корово, все скромни, трудолюбиви хора. По традиция през лятото те извеждаха в планината целите си семейства.
Вела се познаваше с мнозина от тях, с техните жени и дъщери. Девойките я канеха и тя гостуваше в горските им жилища. Участваше в техния труд. Едновременно с това не изпускаше случая да им поговори против религията, за прогреса, за предразсъдъците, за тяхната изостаналост и примитивност.
С прости думи им чертаеше близкото бъдеще, когато светът ще бъде преобразен, животът ще стане по справедлив, трудът облекчен и в тяхното село ще светне електричество, ще звънне телефон. „Няма да се трепете пеша на десетки километри, ще се возите на автомобил, а момичетата като вас, сочеше Вела заобикалящите я девойки, ще станат лекарки, учителки, инженерки.” В отговор на тези думи „бъдещите лекарки и учителки” заразително се смееха. Толкова невероятна и фантастична им се виждаше тази картина. Старите мъже и жени също се смееха, после клатеха замислено глави и накрая подхвърляха:
– Това, дето казваш, Величке, е много хубаво. Кой бяга от хубавото. Но то няма да стане, защото аллах е наредил другото. Слаби сме ние да се противим на неговата воля.
– Ще стане, ще стане — не отстъпваше Вела. — Да сме живи и здрави, ще видим.”
Разговорът с горските работници от Каменица бе по-друг. Те бяха петимни да чуят надеждна дума за изход от тежкото си положение. Задаваха въпроси, сами отговаряха, спореха.
„Начовото — споделяше по-късно Вела — за мен бе един хубав урок по житейска наука.”
Близостта на Вела с трудовите хора я изгради не само като смел, но и като високо етичен човек, способен да отиде на саможертва за народа, достоен за такава.