Що се отнася до системата и организацията, те фактически не съществуваха. Когато под влияние на страха, навеян от „петата колона“ в Испания, схващането на потенциалното значение на тайните операции започна да прониква и в така наречената британска военна мисъл, резултатът беше само една жалка импровизация. Към скептично настроената СИС бе придадена секция Д, чиято задача беше да планира шумни действия на отчаяна храброст. В същото време темата „черна пропаганда“12 стана играчка в ръцете на няколко близки до правителството организации, които се лутаха в тъмнината, пречейки си една на друга. Затова не е чудно, че в първите години на войната резултатите бяха минимални. За да не помисли някой, че преувеличавам, ще приведа цитат от книгата на полковник Бикъм Суит-Ескът, един от най-способните и възприемчиви офицери, служил в УСО през цялото време на войната:
„Списъкът на нашите постижения (лятото на 1940 г.) беше незначителен. Наш актив са само няколко успешни операции. Имахме даже някаква, да я наречем, организация на Балканите, но даже там не ни се удаде да постигнем нещо забележително… Опитите ни за подривни действия на Балканите предизвикваха само раздразнението на нашето Министерство на външните работи. Що се отнася до Западна Европа, по силата на редица обективни причини нашите успехи бяха просто плачевни, тъй като между Балканите и Ла Манш ние нямахме нито един агент. Странно, но факт.“
Това бе фонът, върху който се извършваха описаните в предната глава промени. Впрочем, това беше само малка частица от обширна програма за реформи. През юли 1940 г. Чърчил предложи на министъра на икономическата война да поеме върху себе си отговорността за всички тайни операции срещу врага. Изпълнявайки това поръчение, Долтън създаде организация, която нарече Управление за специални операции. Първоначално то беше разделено на три отдела: СО-1 — за „черна пропаганда“, СО-2 — за саботажи и диверсии и СО-3 — за планиране. СО-1 впоследствие бе преименуван на Управление за политическа война, а СО-2 получи названието, принадлежащо първоначално на цялата организация, т.е. УСО. За краткост по-нататък ще ги наричам УПВ и УСО, макар че някои от описаните събития станаха преди промяната на наименованията. СО-3 можем повече да не споменаваме, тъй като тази организация скоро потъна в морето хартия, което сама създаде, и безславно завърши своето съществувание.
Бях вече започнал да се питам още колко време ще получавам заплата, без да работя, когато неочаквано Колин Гъбинз ме извика при себе си. Между другите си задължения той имаше и това да подготви учебната програма. Той, изглежда, беше чувал името ми във връзка с неуспешния опит в Брикъндонбъри. Гъбинз в края на войната стана много известна личност и на мене ми е приятно да си спомня, че още при този първи разговор аз видях в него човек с бъдеще. Всичко в кабинета му говореше за неговата енергия. Той говореше кратко, дружелюбно, с доброжелателен тон. Един мой приятел му даде прякора Уили Вихъра — по името на герой от популярен комикс от онова време.
Гъбинз започна с въпроса, дали разбирам нещо от политическа пропаганда. Отгатвайки, че той обича едносричните отговори, аз отвърнах: „Да.“ После ми обясни, че се подготвя създаването на ново учебно заведение от голям мащаб. В него ще има курсове за подривници, за радисти и прочее. Освен това Гъбинз се готвеше да сформира централни курсове за обучение върху методите на саботажа и подривната дейност. Един от тези методи бе подривната пропаганда и Гъбинз търсеше подходящ преподавател. Предложи ми да подготвя проект за програма по този учебен предмет. Като ме изпрати до вратата, той каза: „Направете я по-кратка.“ Когато започнах съставянето на програмата, разбрах, че моите познания в областта на подривната пропаганда са недостатъчни. Аз нямах непосредствен опит в работата по съвременната реклама, така че не познавах нейните методи, които имат широко приложение в пропагандата. Няколкогодишната ми работа като журналист ме научи само да съобщавам за случилото се, а това не рядко е фатална грешка в работата на пропагандиста, чиято задача е да убеждава. Опитах се да се утеша с мисълта, че светът познава не малко добри пропагандисти, които буквално нищо не са разбирали от методите за рекламата на такива стоки като сапуна например. Но всичко това бе неубедително и аз се заех да се консултирам с някои мои приятели, които се занимаваха с рекламна дейност. Скоро придобих толкова знания за основните принципи на рекламата, че можех да изнеса няколко лекции. Уверих се, че на хората от рекламния сектор може да се разчита само в два случая: първо, когато те ви убеждават да не се занимавате с реклама и, второ, когато най-подробно ви обясняват мръсните методи на своята работа.