Лично аз също бях лош материал за УСО, защото преди всичко ме вълнуваше именно съдбата на Европа. Военната обстановка все повече се влошаваше. Гръцката армия след боевете с италианците в Албания към пролетта почти загуби боеспособността си. След априлската югославска революция, за която УСО си приписваше известна заслуга (там имаше наши агенти, но post hoc ergo prop ter hoc19), веднага последваха нахлуването в Югославия и окупацията на Гърция. След това стана най-лошото — загубата на остров Крит, за отбраната на който Англия би следвало да отдели достатъчно средства. Удържането на залива Суда би било съществена компенсация за загубата на Балканите. Но подобни въпроси беше трудно да се обсъждат в такава среда, където действителното положение на нещата се прикриваше със стремежа да се запази спокойствие на духа. По това време назряваха още по-значителни събития.
Една сутрин моят ординарец ми донесе чаша чай и ме събуди с думите: „Той нападна Русия, сър.“ След като прочетох две съвсем повърхностни лекции за методите на пропагандата, заедно с другите преподаватели отидох в столовата. Всички бяха обхванати от съмнения в тази объркана ситуация. На чия страна за застанат, когато Сатаната е обявил война на Луцифер? „Боя се, че с русите ще бъде свършено“ — замислено каза Мън. Мнозина се съгласиха с него, някои даже със злорадство. Духът на доброволците във Финландия беше още жив. Но скоро разискванията се прекратиха, тъй като съобщиха че вечерта Чърчил ще произнесе реч пред английския народ. Най-разумното за обикновените англичани бе да се изчака, докато министър-председателят си каже думата.
Чърчил разреши проблема. Когато той завърши речта си, Съветският съюз бе вече станал съюзник на Англия. Сътрудниците на школата одобриха това и нещата се уталожиха. Но след няколко дена безпокойството отново обхвана, хората, тъй като от Лондон проникваха компетентни оценки за възможностите на Червената армия да окаже съпротива на Германия. Руският отдел на разузнавателното управление на военното министерство, предсказвайки продължителността на руската кампания на Хитлер, се колебаеше между три и шест седмици. Специалистите от УСО и СИС твърдяха приблизително същото. Най-оптимистичната прогноза, която чух по това време, се приписваше на британския генерал Скейф, който, мисля, тогава работеше в Управлението за политическа война. Той твърдял, че руснаците ще издържат „най-малко три месеца, а може би и много по-дълго“. Както веднъж писа Ивлин Уо, „той улучи мишената“.
Сега ми беше по-необходимо от всеки друг път да се махна по-далеч от рододендроните на Бюли. Трябваше час по-скоро да намеря по-подходящо място. Скоро ми се предостави една многообещаваща възможност. По време на редките си пътувания до Лондон аз обикновено навестявах Томи Херис на Честърфийлд гардънз, където той живееше, обкръжен от своите съкровища на изкуството и в атмосферата на haute cuisine et grand vin20. Херис твърдеше, че петна от вино не развалят добрата маса. Вече казах, че след закриването на школата в Брикъндонбъри Херис постъпи в МИ-5. Веднъж, може би беше през юли, Той ме запита дали се интересувам от една работа, за която се изисква добро познаване на франкистка Испания. Обясни ми, че работата ще бъде не към МИ-5, а към СИС.
За да се разбере смисълът на предложението на Херис, необходимо е предварително накратко да изложа въпросите, които ще бъдат разгледани в следващите глави. СИС ръководеше цялата секретна разузнавателна работа извън Англия — както шпионажа, така и контраразузнаването. МИ-5 се занимаваше с въпросите на контраразузнаването и държавната сигурност в Англия и на всички английски отвъдморски територии. Контраразузнавателният отдел на СИС, известен като пета секция, и МИ-5 бяха фактически двете страни на един медал. Главната задача на пета секция беше предварително да събира информация за шпионските операции, организирани в чужбина и насочени срещу Англия. От само себе си се разбира, че всяко достоверно предварително предупреждение, получено от пета секция, трябваше да помага на МИ-5 да осигурява безопасността на страната.