Сънят ми беше прекъснат от оглушително чукане на вратата. Отворих. В стаята нахлуха двама души в униформа на гражданската гвардия, изпълняваща функциите на военна жандармерия. Те ми заповядаха бързо да си събера багажа и да ги последвам до военното комендантство. На въпроса ми защо, по-старшият, един капрал, отвърна сухо: „Заповед!“
В онези дни аз спях дълбоко. Не беше в моя изгода и това, че стоях по пижама пред двама гвардейци, обучи в тежки обувки и въоръжени с винтовки и револвери. Бях още полусънен и стъписан, но мозъкът ми започна да работи едва ли не със скоростта на светлината. Мъчеше ме мисълта, как ще се избавя от предателската хартийка в джобчето за часовник. Помислих за банята, но моята стая беше без баня. Докато се обличах и събирах багажа си, гвардейците претършуваха леглото ми. Може би ще успея някак да се освободя от това късче хартия по пътя от хотела до комендантството?
Когато излязохме на улицата, аз се убедих, че това няма да стане лесно. Беше свободна само едната ми ръка, в другата носех куфара. Зад мене твърдо крачеха явно добре мущрованите конвоиращи, които ме следяха като ястреби. Така че, когато ме въведоха в зданието на комендантството, компрометиращата хартийка беше все още у мене. Стаята беше осветена от една електрическа крушка без абажур, която хвърляше ярка светлина върху голяма полирана маса. Застанах пред ниския, вече на години плешив и мрачен майор от гражданската гвардия. Без да вдига очи от масата, той разсеяно изслуша рапорта на конвоиращия ме капрал.
След като старателно провери паспорта ми, майорът попита: „Къде е разрешителното ви за посещение на Кордова?“ Повторих му това, което ми казаха в севилската капитания, но той не прие обяснението ми. „Невъзможно — заяви той с тон, който не търпи никакво възражение. — На всички е известно, че за Кордова се изисква открит лист.“ Защо съм дошъл в Кордова? Да гледам борба с бикове? А къде ми е билетът? Аха, нямам? Аз току-що съм пристигнал и смятам да си купя билет утре? „Правдоподобна“ история. И така нататък. От все по-нарастващото недоверие и от иронията в гласа на майора аз все повече се убеждавах, че той е върл англофоб. По това време в Испания и от двете страни на фронтовата линия имаше много англофоби. Трябваше да намеря изход от положението и моят мозък заработи с трескава бързина.
Майорът и двамата гвардейци, които ме арестуваха, започнаха проверката на моя куфар, но най-напред ме поразиха с неочакваната си деликатност — сложиха си ръкавици. Най-внимателно разглеждаха всяка вещ от куфара ми, като я опипваха с пръсти и я поднасяха към светлината. Като не намериха нищо подозрително в бельото ми, започнаха да измерват външните и вътрешните стени на куфара, като почукваха по-връхността му. Когато „невинността“ на съдържанието на куфара стана очевидна, гвардейците даже въздъхнаха. У мене се появи надеждата, че това е краят на моите изпитания и че ей сега ще ми заповядат с първия влак да напусна града. Но това не стана.
„А сега — с неприятен тон каза майорът — с вас какво да правим?“ И предложи да обърнат джобовете ми. Трябваше да действувам незабавно. Аз бързо измъкнах своя портфейл и с рязко движение го хвърлих върху полираната маса. Портфейлът се завъртя и полетя към нейния отсрещен ъгъл. Както и предполагах, и тримата се хвърлиха след портфейла, стараейки се да го достигнат през масата. В този момент, когато пред мене щръкнаха три чифта бутове, аз извадях от джобчето на панталона злополучното парче хартия, смачках го и бързо го глътнах. Сега с успокоено сърце започнах да обръщам всичките си джобове. Майорът ми спести неприятната процедура на събличане и телесен оглед. Вместо това той ми прочете кратка лекция за комунистите, промъкнали се в английското правителство, и заповяда да се махам от Кордова още на следващия ден.