Сутринта, когато плащах стаята си, от делечния ъгъл на хола изскочиха двамата мои „приятели“ от гражданската гвардия и ме помолиха да ги откарам до гарата с поръчаното от мене такси. Като се качих във влака за Севиля, аз им подарих пакет английски цигари и когато влакът потегли, те радостно ми махаха с ръце.
В този епизод няма нищо героично. Даже да бяха открили инструкцията за ползуване на шифъра, моят английски паспорт вероятно би ме спасил от смъртно наказание. Но занапред аз щях да имам много случаи да се убедя, че и най-рискованата операция не винаги носи най-голямата опасност, тъй като предварително можеш да определиш степента на риска и да вземеш съответните предпазни мерки. А такива незначителни случаи, подобни на току-що описания, често поставят човека пред смъртна опасност.
Глава I
ПОСТЪПВАНЕ НА РАБОТА В СЕКРЕТНАТА СЛУЖБА
Доколкото си спомням, за пръв път установих връзка с английската секретна служба през лятото на 1940 г. Този проблем ме интересуваше дълги години. Още в нацистка Германия и по-късно в Испания, където бях кореспондент на вестник „Таймс“ при въоръжените сили на Франко, аз изпитвах някаква надежда, че ще ми „дадат знак“. Бях уверен, че веднага ще позная „своя“ човек още щом той ми направи първия предпазлив намек. Представях си го слаб, загорял, разбира се, с подстригани мустачки, не много приказлив и вероятно ограничен. Той, естествено, ще ми предложи да работя в името на родината и ще се намръщи при споменаването на заплатата. Но уви! Нищо подобно не се случи. Единственият офицер от разузнаването, който прояви към мене някакъв интерес в Испания, беше германец, някакъв майор фон дер Остен, наричан дон Хулио. Той загина в началото на Втората световна война при автомобилна катастрофа в Ню Йорк. Дон Хулио често ме водеше в помещението на абвера в манастира „Де лас Есклавас“ в Бургос и ми обясняваше големите карти, окачени по стените и набодени с обичайните цветни топлийки. Цяла година от време на време той ме гощаваше с обеди и вино и тази близост изглеждаше полезна. Но в края на краищата стана ясно, че той се интересува от мене с единствената цел да го представя на една моя по-зната дама. Когато му направих тази услуга, майорът веднага й предложи да работи за немското разузнаване и да изпълнява и други обязаности. Дамата с възмущение го прогони и той се отдръпна от мене.
Когато избухна Втората световна война, „Таймс“ ме изпрати в Ара като свой кореспондент, акредитиран към щаба на британската армия. През юни 1940 г. се завърнах в Англия, след като бях два пъти евакуиран — от Булон и от Брест. В Лондон написах за „Таймс“ две-три статии, в които правех обобщение на кампанията и посочвах различните й морални аспекти. Не помня точно какво писах тогава. Като прочетох неотдавна острата критика на тази кампания в мемоарите на Ли-дъл Харт, аз изпитах само чувство на облекчение за този пропуск на паметта си. Изглежда съм писъл ужасни глупости. И така, в края на юни аз останах без работа. По този начин разполагах с много свободно време, за да планирам своето бъдеще. Главното беше да избера правилно основата, върху която да го изграждам. Реших да напусна „Таймс“, макар че там винаги се отнасяха добре към мене. Но полевата армейска цензура уби у мене всякакъв интерес към военната кореспонденция. Опитайте се да напишете дописка от фронта, без да споменете нито населения пункт, нито номера на военната част, и вие ще разберете какво имам пред вид. По-късно английската военна цензура стана по-либерална, но в периода на странната война тъпите ограни-чения на цензурата се сравняваха (не в нейна полза) с практиката на цензорите на генерал Франко, която по това време бе подлагана на остра критика.
Но като реших да напусна „Таймс“, аз не биваше да забравям, че наближаваше времето да бъда повикан на редовна военна служба. Нямах никакво желание напълно да загубя контрола над своята съдба, затова с нарастващо безпокойства продължавах да „кова желязото“ за себе си, като се стараех да не го прекаля. Имах една многообещаваща среща с Френк Бърч, която ми организира наш общ познат. Френк Бърч беше важна фигура в държавната школа за кодове и шифри — криптографическо учреждение, което се занимаваше с де-шифриране на кодовете на противника (и на приятелите!). Но Бърч в крайна сметка ми отказа под обидния предлог, че не може да ми предложи заплата, отго-варяща на моя труд. Огорчен, аз тръгнах към Холъуей за медицинския преглед.