Напълно възможно бе всеки момент МИ-5 да поиска от Федералното бюро за разследване да ме постави под наблюдение. Тя лесно можеше да постигне това без моето знание, използувайки представителя на ФБР в Лондон за пряка връзка с Вашингтон. Но все пак аз чувствувах, че ще имам няколко дена да си отдъхна. Трудно беше да се допусне, че МИ-5 би насъскала чуждестранната служба за сигурност без предварителна консултация с МИ-6, а последната, по мое мнение, би се замислила, преди да компрометира авторитета на един от своите старши офицери. Длъжен съм да подчертая че всичко това бяха само мои догадки, които си остават догадки и до ден днешен. Те обаче се потвърдиха от факта, че в течение на няколко дена никой не ме потърси.
Когато с Патерсън се върнахме в посолството, денят бе преполовил и аз можех с пълно право да му кажа, че искам да се прибера в къщи и да изпия чаша уиски. От моя гараж, който служеше и за склад, взех градинарската лопатка, пъхнах я в чантата си и слязох в мазето. Завих фотоапарата, триножника и другите принадлежности в непромокаема материя и всичко това поставих в колата. Често мислено бях репетирал необходимите действия и си бях изработил определен ред. Беше ми станало навик да излизам по ГрейтФолс, за да прекарам половин час спокойно между визитите във ФБР и ЦРУ. По пътя си бях набелязал място, подходящо именно за такъв случай, от какъвто сега възникна необходимост. Оставих колата на едно глухо местенце по пътя, където отляво течеше река Потомак, а отдясно имаше гора с гъсти високи храсти, удобни за укритие. Навлязох няколкостотин метра в храсталаците и се залових за работа. След няколко минути излязох от гората, изчиствайки панталоните си. Като се върнах у дома, поработих още малко с лопатката в градината. И така, що се отнася до неодушевените предмети, които можеха да ме компрометират, аз бях чист като агънце.
Сега вече можех да отделя внимание на проблема за бягството. Тъй като през последните седмици от време на време мислех над тези въпроси, към края на деня у мене узря решението да си остана на мястото. Смятах, че докато имам все някакви шансове, мой дълг е да се боря докрай. Безспорно щеше да ми се наложи за известен период да прекратя всякаква дейност, а този период можеше да продължи и по-дълго и щеше да бъде доста тежък за мене. Но пък когато този период завършеше, напълно възможно беше да се разкрият понататъшни възможности за мене да работя. Събитията потвърдиха правилността на моите мисли.
Проблемът бе да се оценят моите шансове да оцелея, ако остана. Струваше ми се, че везните клонят до голяма степен в моя полза. Следва да отбележа, че аз имах огромни преимущества пред хора като Фукс, които почти нищо не знаеха за разузнавателната работа. Единадесет години работих в секретната служба, през седем от тях заемах доста високо положение, а в продължение на осем години имах тесен контакт с МИ-5. През осемгодишния период аз поддържах, макар и не по-стоянно, отношения с американските секретни служби, а почти две години бях тясно свързан с тях. Смятах, че достатъчно добре познавам противника, за да предвидя в общи линии стъпките които той би предприел. Знаех главното „оръжие“ на противника — неговите архиви, освен това бях запознат с ограниченията, с които законите и формалностите обвързват неговата дейност. Беше също така ясно, че ще се намерят много хора, заемащи високо положение в Лондон, на които ще им се иска да докажат моята невинност. Те ще бъдат склонни да изтълкуват в моя полза всякакви съмнения, а от своя страна аз съм длъжен да създам възможно повече основания за такива именно съмнения.
Какви известни ми доказателства биха могли да бъдат приведени срещу мене?