Изминаха още няколко мъчителни дена. Когато новината се появи в масовата преса с всичките й присъщи преувеличения, започнах да се чувствувам неловко в обществото. На един от приемите у посланика съпругата на един от сътрудниците на посолството ме надари с презрителен, леден поглед. Но Лондон злокобно мълчеше. Пристигна само една телеграма, в която пишеше, че „има основания да се смята“, че аз познавам Бърджис лично и не мога ли да хвърля светлина върху неговото поведение. Но аз очаквах телеграма от самия шеф с гриф „Срочно, да се разшифрова лично!“, с която да ме поканят да замина за Лондон. Накрая поканата пристигна, но в доста любопитна навеждаща на размисъл форма. Във Вашингтон пристигна със самолет един съ-трудник на разузнаването във връзка с текущите въпроси, който се специализираше във фабрикуване на дезинформационни материали. Той ми направи визита на вежливост и ми предаде писмо от Джек Ийстън. Писмото бе написано саморъчно от Ийстън. В него се съобщаваше, че скоро ще бъда повикан в Лондон телеграфически във връзка с делото „Бърджис—Маклийн“. Много важно е да изпълня бързо изискванията на телеграмата. Макар че смисълът на това съобщение бе напълно ясен, формата, в която бе написано, ме озадачи. Защо Ийстън ме предупреждава за предстоящото повикване и защо той лично е написал писмо, след като заповедта така или иначе ще пристигне по обикновения телеграфен канал? Въобще в секретната служба често възникват причини за необикновени действия; вероятно е имало причина и в този случай. Тогава си помислих, че ако аз не бях се отказал от идеята за бягство, писмото на Ийстън би било за мене като сигнал по-скоро да се стягам за път. След няколко дена телеграмата дойде. Взех си билет за следващия ден и се приготвих да се простя завинаги с Вашингтон. Срещнах се с Ингълтън, за да прекарам с него около час в бара. Той, явно, не разбираше в какво сериозно положение съм и ме помоли да се заема с някои въпроси, представляващи взаимен интерес, докато съм в Лондон. Дори не си направих труд да ги запомня. След това посетих Дълес, който на раздяла ми пожела успех. Следващият поред в списъка ми беше Лед, с когото прекарахме част от вечерта. Той, видимо, беше искрено загрижен за моето затруднено положение и ме посъветва как да избягна неприятностите в Лондон. Отчасти неговата загриженост можеше да се обясни с това, че той самият лично бе замесен в делото „Бърджис“, но в същото време личеше искреното му чув-ство, за което аз съм му благодарен. Колкото и безжалостен да беше Лед той все пак беше човек. Пристигнах в Лондон по обяд и веднага станах участник в твърде странен епизод. С влизането в автобуса на летището застанах до самата врата. Когато автобусът се напълни, на стъпалата се появи някакъв развълнуван тип. Той започна трескаво до оглежда пътниците. Погледна през лявото ми рамо, после през дясното, опита се да погледне и през главата ми и накрая ме погледна право в лицето. Физиономията му изразяваше смущение. След това изчезна. Това беше Бил Бремнър, заемащ твърде висок пост в административния апарат на СИС. На мене ми беше ясно кого той търсеше. Ако бях на два метра разстояние от него, а не точно под носа му, той, разбира се, веднага щеше да ме забележи. По-рано никога не са ме посрещали официално. Имайки пред вид писмото на Джек Ийстън и назначаването в качеството на „комисия по посрещането“ на офицер от ранга на Бремнър, не мога да се оплача, че не са ме предупредили. Докато автобусът се движеше из Лондон, все ми се струваше, че червените светлини светят ужасно ярко.
Отправих, се към квартирата на майка ми и след обяда телефонирах на Ийстън. В слушалката се чу въздишка на изумление. След пауза Ийстън попита къде се намирам. Казах му. Много ли съм уморен, мога ли да отида веднага в Броудуей? Съвсем не съм уморен. Идвам. По пътя с удоволствие си мислех каква паника се е вдигнала, когато Бремнър е съобщил, че аз не съм пристигнал. Когато влязох в кабинета му, Ийстън изглеждаше смутен. Призна ми, че моето позвъняване го е изненадало, тъй като е изпратил Бил Бремнър на летището да ми помогне. Обяснението не беше убедително и аз почувствувах, че съм спечелил първия рунд. Разбира се, той нямаше никаква стойност, но чувството за победа ме ободри. По-късно в главата ми блесна фантастичната мисъл, че Бремиър бе изпратен на летището донякъде заради това да не би МИ-5 да изпревари СИС, арестувайки ме с пристигането. По-сетнешните събития показаха, че това предположение, общо взето, беше необосновано, така че го споменавам само като шега.
Ийстън ми каза, че Джек Уайт ни очаква с нетърпение. Тръгнахме през парка към Лекънфийлд хаус на Керзън стрийт, където се намираше седалището на МИ-5. Това бе първият от многото разпити, въпреки че оначало се опитаха да си придадат вид, че водят не разпит, а беседа.