Ийстън седеше и мълчеше, докато Уайт ми задаваше въпроси. Ролята на Ийстън, явно, се състоеше в това да следи за спазването на правилата на справедливата игра. Може да си представи човек обстановката: аз с някои мои опасения, а събеседниците ми — малко смутени. Не можех да считам Уайт за мой близък приятел независимо, че нашите лични и служебни отношения бяха винаги превъзходни и той без съмнение с удоволствие се бе съгласил за назначаването ми вместо Каугил. Той не умееше да се прикрива, но се стараеше разговорът ни да протича в приятелска форма. Каза, че се нуждае от моята помощ: трябва да се изясни това ужасно дело „Бърджис—Маклийн“. Съобщих му много неща за миналото на Бърджис й своите впечатления за него, прокарвайки при това линия, че е почти немислимо такъв човек като него — който обича да привлича вниманието, а не да стои в сянка, при това известен с неразумните си постъпки — да се окаже чужд, още повече съветски разузнавач, от когото се изисква най-строго спазване на правилата на конспирацията. Не разчитах, че това мнение ще бъде кой знае колко убедително при съществуващите факти, но се надявах да създам впечатление, че косвено се защищавам срещу неизказаното обвинение, че мене — опитния сътрудник на контраразузнаването — Бърджис дълбоко ме е заблудил. По отношение на Маклийн казах, че нищо не зная. Разбира се, че съм чувал за него, възможно е и да съм го срещал някъде, но дори лицето му не мога да си спомня. Доколкото през 1937 г. аз се бях срещал с него два пъти за по половин час, при това и двата пъти на конспиративна основа, можех спокойно да си позволя това леко признаване на истината.
Предложих да изложа накратко всичко казано дотук в писмена форма. Не изключвах вероятността разговорът ни да е бил записван на магнетофонна лента и затова исках да имам писмен текст, за да поправя евентуални неточности, които може да улови микрофонът. Когато след няколко дена дойдох за втория разпит, Уайт прегледа бегло записките ми и премина към това, което повече от всичко го интересуваше. Каза, че бихме могли да внесем яснота в състоянието на дело-то, ако му разкажа за своите отношения с Бърджис. При това ще е полезно, ако разкажа подробно и за мо-ята собствена кариера. Както бе споменато в предната глава, в кариерата ми имаше няколко съмнителни зигзаги, но аз се постарах да ги обясня възможно най-добре. Освен това неволно се изпуснах пред Уайт относно една подробност, за което после горчиво се разкайвах. Обаче с времето те навярно биха разровили тази подробност и дори бе по-добре, че в началото сам разказах за нея.
Въпросът се отнасяше до моето пътуване из франкистка Испания, което направих преди още „Таймс“ да ме изпрати там като свой кореспондент. Ясно бе, че МИ-5 нямаше сведения за това пътуване и предполагаше, че „Таймс“ ме е изпратил в Испания директно от редакцията си на Флит стрийт. Когато разказах това на Уайт, той веднага ме попита на свои ли разноски съм извършил това пътуване или не. Това беше коварен въпрос, тъй като аз изпълнявах задача на съветското разузнаване, което и заплати всичките разходи. Само един поглед върху банковата ми сметка от този период би показал, че не съм имал средства за разходки из Испания. В този пункт се криеше още една опасност: работата е там, че моите финанси се попълваха чрез Бърджис. Обясних, че екскурзията ми из Испания беше опит да пробия в света на голямата журналистика, на което много разчитах, и затова продадох всички лични свои вещи (преди всичко плочи и книги), за да си платя пътешествието. Това беше достатъчно правдоподобно обяснение. Съучастието на Бърджис в моите испански приключения така и не беше разкрито. Аз имах предварително приготвена версия, но и без това ми предстоеше твърде много да обяснявам. Когато предложих да запиша нашата втора беседа, Уайт се съгласи, но с малка забележка да пиша по-малко за Бърджис и да съсредоточа вниманието си върху собствената си кариера. Сега вече почти всичко беше ясно и аз не се и учудих когато ме извика шефът. Той ми каза, че е получил остро писмо от Бедъл-Смит, което изключва всякаква възможност за моето завръщане във Вашингтон. По-късно научих, че писмото е било подготвено от Бил Харви, чиято съпруга беше много оскърбена от Бърджис на един празничен прием в моята квартира. Тогава аз се извиних за неговото поведение и останах с впечатлението, че извиненията ми са приети, затова беше непонятно защо Бил е затаил такава злоба в душата си. Най-малко от него очаквах това. Второто повикване при шефа, когато той с явно огорчение ми обясни, че трябва да си подам оставката, беше просто формалност. Той прояви великодушие, като вместо пенсия ми даде 4000 фунта стерлинги. Тревогата ми обаче нарасна, когато той моментално добави, че няма да ми изплати цялата сума веднага. Сега ще ми дадат 2000 фунта, а останалите ще ми изплащат през половин година по 500 фунта. Предлог за разсрочване на изплащането беше опасението, че аз мога да пропилея парите в необмислени спекулации на борсата. Тъй като никога в живота си не съм спекулирал с нищо, този предлог изглеждаше наивен. По-вероятната причина бе стремежът да се застраховат, ако през тези три години ме тикнат в затвора.