Моето пребиваване в Испания беше много кратко. В Мадрид бях вече трета седмица, когато получих писмо с предложение да работя в Сити. Заплатата беше скромна, но съразмерна на моето пълно невежество в търговските работи. В продължение на една година аз се занимавах с търговия, пътувайки всекидневно между Рикмънсуорт и Ливърпул стрийт. Изобщо не бях за тази работа и даже почувствувах облекчение, когато фирмата ми се оказа на границата на фалирането поради необмислените действия на транспортния отдел, с които аз, за щастие, нямах нищо общо. Стопаните ми само можеха да се радват, когато се уволних. После работих като свободен журналист. Това беше трудна работа, за която се изискваше голяма способност за самореклама, а това никога не е било моя силна страна.
Доста сивото ми съществуване се оживи донякъде с любопитен епизод, който започна с писмото от един консервативен член на Парламента от окръг Арундел и Харшем, канейки ме на чай в Камарата на общините. Като ми обясни, че него самия са го уволнили от Министерството на външните работи, той, чистосърдечно си призна, че води война с министерството като цяло и в частност с Антъни Идън. Позицията му, по неговите думи, беше неуязвима, тъй като е представител в Парламента на най-надеждните окръзи в страната, а местната организация на Консервативната партия играе по неговата свирка. Бил чул, че мене са ме уволнили от дипломатическа служба, и предполагаше, че сега аз трябва да изпитвам чувство на обида. Щял да ми е много благодарен, ако му предоставя някакъв материал, с който да се оплюе Министерството на външните работи. Той дълго говори на тази тема, като гръмко се смееше на своите хапливи думи. Аз му отговорих, че осъзнарам причините, поради които ме бяха уволнили от Министерството на външните работи, и веднага си тръгнах.
Няколко пъти през тази година обмислях плана за бягство. Планът беше разработен отначало за американски условия и сега се налагаха малки промени — да го приспособя към условията на Европа. В някои отношения бягството от Лондон беше по-лесно осъществимо, отколкото от Вашингтон. Но всеки път, когато мислех за това, ми се струваше, че не се налага необходимост от бягство. Накрая стана събитие, след което аз си избих от главата тези мисли. По най-сложни пътища получих съобщение от съветските си приятели, които ме призоваваха да не падам духом и ми предричаха подновяване на връзката в най-скоро време. Това коренно промени нещата. Аз не бях сам.
Поободрен, аз наблюдавах как се надига поредната буря. Тя започна след уж новите „открития“ по делото „Бърджис—Маклийн“. Флит стрийт отново вдигна шум за „третия човек“, но този път в пресата се сочеше моето име. Поразително е, че в условия, когато пресата харчеше стотици хиляди фунта за издирване на глупави и лъжливи сведения за изчезнали дипломати, й бяха потребни четири години, за да се добере до мене, и то поради нечия непредпазливост. Един от приятелите ми от СИС ми каза, че е по вина на един старши офицер от полицията, излязъл вече в пенсия. И на двамата ни беше известен като дърдорко. Обяснението изглеждаше доста правдоподобно, доколкото полицейските репортери първи узнаха новината. Във връзка с търсенето на „третия човек“ „Дейли експрес“ спомена за „офицер от службата за сигурност“ на Английското посолство във Вашингтон, на когото било предложено да се пенсионира. Това беше явна неточност. Аз никога не съм бил офицер от службата за сигурност, но догадката беше близка до истината, за да ме накара да заведа дело за клевета срещу първия вестник, който спомене името им.
Не след дълго се появи първият посетител от Флит стрийт. Телефонира ми от Лондон и поиска интервю. Предложих му да изложи своите въпроси в писмена форма. След два часа той ми позвъни от гарата и аз реших да действувам с него строго формално. Заявих му, че няма да кажа нищо, ако той не ми даде писмена гаранция, че няма да напечата нито една дума без одобрението ми. Обясних му, че по-голямата част от сведенията ми по делото „Бърджис—Маклийн“ са от официални източници и могат да ме обвинят в нарушаване на закона за държавната тайна, ако обсъждам това дело. След като се обади на редактора си, кореспондентът си тръгна с празни ръце. Но след това пресата премина в настъпление.