Беше минало времето ми за обяд, когато си отиде и последният посетител. Съобщенията за пресконференцията във вечерните вестници бяха повече от добри. Поканата към Липтън беше напечатана черно на бяло точно така, както я бях изказал. Сутрешните вестници, които излязоха на следващия ден, в общи линии потвърдиха благоприятното впечатление. Един приятелски настроен към мене репортер ми позвъни да ме поздрави с успешно проведената пресконференция. Сега опашката беше при Липтън. Първата вечер Би-би-си съобщи, че той е присъствувал на заседанието на Камарата на общините, но пазел мълчание. На следващата вечер той се предаде. Един парламентарен репортер ми предаде точните му думи и ме попита имам ли някакви коментари. Помолих го да ми се обади пак след пет минути. Почувствувах такова облекчение, че в първия момент ми се прииска да поздравя Липтън за благородната постъпка, но след като реших, че той не заслужава такова добро отношение, се ограничих с няколко уклончиви фрази: „Мисля, че полковник Липтън постъпи правилно. Що се отнася до мене, то инцидентът е приключен.“ За пръв път от две седмици заведох майка си в местния бар. Инцидентът бе наистина изчерпан и си остана такъв в продължение на седем години. Пресата ме захвърли, като че я бях опарил. В светлината на последвалите събития е лесно да се обвинява Макмилън, а заедно с него и цялото правителство за това, че те ми издадоха свидетелство за благонадеждност. Но вината не е тяхна. Никой от правителството и особено от службата за сигурност не искаше да прави публично изявление през 1955 година. Доказателствата бяха неубедителни. Не трябваше нито да възбуждат против мене формално обвинение, нито пък напълно да ме оправдават. На тях им се наложи още повече открито да се изказват относно шума, който вдигна лошо информираната масова преса, а също във връзка с нелепата грешка на Маркъс Липтън.
Особено голяма отговорност за това необичайно фиаско носи пресата на Бивърбрук. Именно тя заради глупавата враждебност на Бивърбрук към Идън и Министерството на външните работи започна и продължаваше цялата тая история въпреки грубите грешки. Би било интересно да се сравнят разходите на нашата дипломатическа служба зад граница с парите, които „Дейли експрес“ изхарчи в търсене на късчета информация по делото „Бърджис—Маклийн“. Но лошото и доброто вървят заедно. Аз трябва да благодаря на Бивърбрук за седемте години спокоен живот и за възможността да продължа делото, на което съм посветил целия си живот.
Независимо от всички тия драматични събития моята работа зад граница по това време не беше завършена. От 1956 до 1963 г. аз бях в Близкия Изток. Западната преса публикуваше много измислици за този период от моята работа, но за сега аз ще ги оставя на съвестта на авторите им. Работата е в това, че английската и американската специална служба успяха достатъчно точно да възпроизведат картината на моята дейност едва до 1955 г., а за по-нататъшната ми работа (от всички данни е ясно) нищо не им е известно. И аз нямам намерение да им помагам в това. Ще дойде време, когато ще бъде възможно да напиша друга книга и да разкажа в нея за други събития. Във всеки случай за съветското разузнаване не беше безинтересно да знае за подривната дейност на ЦРУ и СИС в Близкия Изток.