До деня, в който от Лондон пристигнаха Джони и Джема Уайтхед. Двамата бяха купили сградата на старата поща, която отдавна стоеше празна, и я превърнаха в антикварен магазин, който носеше техните имена, изписани със старовремски шрифт над витрината. Мнозина в селото мърмореха, че предвид предлаганите стоки в антикварния магазин по-точното определение за него би било „вехтошарски“, но още с отварянето не му липсваха посетители — предимно туристи, които с удоволствие се ровеха в старинните часовници, керамичните чаши с изображения на исторически личности, комплектите прибори за хранене, монетите, медалите, картините с маслени бои, куклите, писалките и всичко останало, изложено в магазина. Дали изобщо някога си купуваха нещо беше съвсем отделен въпрос. Но магазинът работеше вече шест години, а семейство Уайтхед живееше на горния етаж.
Джони беше нисък, широкоплещест и плешив, и в последно време беше започнал да надебелява, макар самият той да не го забелязваше. Обичаше да се облича по начин, който намираше за ефектен, обикновено с неугледни костюми с жилетка и вратовръзки в ярки цветове. За погребението неохотно беше извадил от гардероба едно по-тъмно сако и панталони от сива вълна, въпреки че и те не му бяха съвсем по мярка, както и ризата. Жена му, толкова слаба и дребна, че можеше да се нанесе три пъти в него, беше облечена в черно. Тя не закусваше със същото, което беше приготвила за него. Вместо това си беше наляла чаша чай и едва отхапваше от една препечена филийка.
— Сър Магнъс и лейди Пай няма да присъстват — промърмори Джони, като се сети за това.
— Къде?
— На погребението. Ще се върнат чак следващата седмица.
— Кой ти каза?
— Не знам. Някой говореше за това в кръчмата. Двамата са в Южна Франция, или на някакво подобно място. Върви им на някои хора, а? Във всеки случай, никой не е успял да се свърже с тях.
Джони замълча за миг, вдигнал едно парче наденица на вилицата си. Когато говореше насаме с жена си, веднага ставаше ясно, че през по-голямата част от живота си беше живял в източните квартали на Лондон. Но използваше съвсем различен акцент, когато разговаряше с клиентите си.
— Сър Магнъс няма да остане доволен — продължи той. — Беше много привързан към госпожа Блекистън. Двамата бяха като дупе и гащи, честно ти казвам!
— Как така? Да не би да искаш да кажеш, че между тях е имало нещо?
Джема сбърчи нос, когато си представи какво можеше да е било това „нещо“.
— Не. Нищо подобно. Той нямаше да посмее да го направи, в присъствието на госпожата — освен това Мери Блекистън не ставаше за тази работа. Но тя го боготвореше. Гледаше го така, като че ли слънцето изгрява от задника му. И от години работеше при него като икономка. Всички ключове от имението бяха при нея! Тя му готвеше, тя му чистеше и му беше отдала половината си живот. Сигурен съм, че той щеше да иска да присъства, когато я изпращат на другия свят.
— Можеха да го изчакат да се върне.
— Синът й бързаше да приключат по-скоро. И никой не може да му се сърди за това, наистина. Цялата история беше истински шок.
На масата се възцари мълчание, докато Джони закусваше. Джема го наблюдаваше внимателно. Често правеше така. Сякаш се опитваше да види истината зад обичайното му ведро изражение, сякаш очакваше да открие нещо скрито зад тази фасада.
— А тя какво правеше тук? — попита изведнъж Джема. — Мери Блекистън?
— Кога?
— В понеделник, преди да умре. Беше тук.
— Не, не е била тук — отговори Джони, като остави ножа и вилицата си.
Беше приключил бързо със закуската си и не беше оставил нищо в чинията.
— Не ме лъжи, Джони. Нали я видях, докато излизаше от магазина.
— О, в магазина! — отвърна Джони, като се усмихна смутено. — Помислих си, че имаш предвид да е била тук горе, където живеем. Това би било доста странно, не мислиш ли?