На Робърт понякога му се струваше, че се опитва да избяга от майка си почти от деня, в който се беше родил. В действителност той беше отраснал в къщичката на портиера в имението, затворен като в клетка заедно с майка си — и двамата бяха зависими един от друг, макар и по различен начин. Ако не беше тя, той нямаше да има нищо. Ако не беше той, тя нямаше да бъде нищо. Робърт беше завършил местното училище, където го смятаха за умно дете — способно да постигне много, ако се посвети повече на учението. Нямаше много приятели. Учителите често се притесняваха, когато го виждаха да стои сам сред шумотевицата на двора на училището, а нито едно от другите деца не му обръщаше внимание. От друга страна това беше напълно разбираемо. Беше го сполетяла истинска трагедия, когато все още е бил малко момче. По-малкият му брат беше загинал — при ужасен инцидент — и скоро след това баща му беше изоставил семейството си, неспособен да се справи с чувството за вина. Тъгата от преживяното продължаваше да лепне по момчето и останалите деца го отбягваха, сякаш се страхуваха да не се заразят от него.
Оценките на Робърт не бяха добри. Учителите му се опитваха да приемат поведението му и липсата на напредък в училището, като си ги обясняваха с особените обстоятелства в живота му, но дори те изпитаха тайно облекчение, когато момчето навърши шестнадесет години и вече не трябваше да се занимават с него. По едно стечение на обстоятелствата това се случи през 1945 година — в края на войната, която не беше успяла да сложи ръка върху него, защото беше твърде млад, за да участва в нея, но за сметка на това задълго го беше лишавала от баща му. Образованието на много други деца също беше пострадало заради войната и в този смисъл той беше поредната й жертва. Дори не стана дума да кандидатства в университет. Но освен това първата му година след завършването беше особено разочароваща. Той продължи да живее с майка си и от време на време си намираше по някаква работа в селото. Всички, които го познаваха, бяха на мнение, че се примирява с твърде малко. Въпреки всичко, което беше преживял, той си оставаше твърде интелигентно момче, за да живее по този начин.
В крайна сметка сър Магнъс Пай — работодателят на Мери Блекистън, който на практика беше изпълнявал ролята на негов родител през последните седем години — беше убедил Робърт да постъпи на истинска работа. Когато той отби задължителната си военна служба, сър Магнъс му помогна да постъпи като чирак в сервизния отдел на основния доставчик на автомобилната компания „Форд“ в Бристъл. Донякъде изненадващо, майка му изобщо не беше благодарна за това. Това беше единственият случай, когато си позволи да се скара със сър Магнъс. Тревожеше се за Робърт. Не искаше той да живее сам, в някакъв далечен голям град. Мислеше, че сър Магнъс го беше направил, без да се посъветва с нея, едва ли не зад гърба й.
Във всеки случай всичко това нямаше особено значение, защото чиракуването на Робърт не продължи много дълго. От заминаването му бяха минали едва три месеца, когато се случи така, че отиде в една кръчма на име „Синия глиган“ в Брислингтън. Там се замеси в сбиване, което се разви по особено неприятен начин, и се наложи да повикат полицията. Робърт беше арестуван и макар да не му предявиха обвинение, работодателите му не се отнесоха снизходително към този факт и прекратиха службата му като чирак. Робърт неохотно се прибра у дома. Майка му се държеше така, сякаш тази случка по някакъв начин беше доказала правотата й. Тя изобщо не беше искала да го пуска да замине и ако само я беше послушал, щеше да спести много неприятности и на двама им. Всичките им познати останаха с впечатлението, че от този ден нататък майката и синът така и не започнаха да се разбират помежду си както преди.
Ако не друго, Робърт поне беше открил своето призвание. Автомобилите му харесваха и явно го биваше да ги поправя. По една случайност точно в този момент в местния автосервиз имаше едно свободно място за механик, и макар че Робърт нямаше достатъчно опит, собственикът реши да му даде този шанс. Работата не беше високоплатена, но за сметка на това вървеше в комплект със служебно жилище на горния етаж над сервиза. Робърт смяташе, че това го устройва много добре. Беше показал съвсем ясно, че повече не желае да живее с майка си, а атмосферата в къщичката на портиера го задушава. Беше се преместил да живее над сервиза и беше останал там.
Робърт Блекистън не беше амбициозен. Не беше и особено любопитен. И като нищо щеше да продължи да живее по този начин, който отговаряше на изискванията му — нито повече, нито по-малко. Но всичко това се промени в деня, когато дясната му ръка пострада особено тежко в един работен инцидент, при който можеше да я изгуби завинаги. Инцидентът беше от онези, които могат да се избегнат съвсем лесно, но въпреки това се случват непрекъснато: един автомобил, по който беше работил до момента, се беше изплъзнал от крика и беше паднал съвсем близо до него, като едва не го беше смазал на място. Но вместо от автомобила, ръката му беше смазана от падналия крик — и той се беше озовал в лекарския кабинет на доктор Редуинг, едва държейки се на краката си и притиснал пострадалата си ръка с другата към работния си гащеризон, подгизнал от кръв. И точно в този вид се беше запознал с Джой Сандърлинг, която съвсем наскоро беше започнала работа в кабинета като медицинска сестра и рецепционистка. Въпреки болката, която изпитваше в този момент, той не беше пропуснал да я забележи: беше много хубава, с лунички и пясъчноруса коса, която обрамчваше лицето й. Продължи да мисли за нея и в линейката, след като доктор Редуинг му сложи турникет и го изпрати в поликлиниката в Бат. Ръката му отдавна беше зараснала, но той никога нямаше да забрави този инцидент — и се радваше за това, че го беше сполетял, защото именно покрай него се беше запознал с Джой.