— Защо не ме оставиш на мира? Защо не пукнеш, та да мога да си почина малко от теб?
— А, да, това би ти харесало, нали?
— И още как!
Нима наистина й беше казал тези думи — при това пред хората? Робърт се извърна и се загледа в гладкото дърво на капака на ковчега и венеца от бели лилии. И няколко дни след това, дори не цяла седмица, намериха майка му в долния край на стълбището в голямата къща на имението „Пай Хол“. В сервиза беше дошъл градинарят Брент, за да му съобщи новината. В погледа му се четеше нещо необичайно, докато говореше с него. Дали и той не е бил в кръчмата онази вечер? Дали не беше чул нещо?
— Пристигнахме — каза Джой.
Робърт отново се обърна напред. Да, наистина — вече бяха пред църквата, а в гробището се бяха събрали многобройни опечалени. Сигурно бяха поне петдесет души. Робърт се изненада. Никога не си беше представял, че майка му е имала толкова много приятели.
Колата забави ход и спря. Някой му отвори вратата, за да слезе.
— Не искам да правя това — каза Робърт.
Той протегна ръка към Джой и се хвана за нея, почти като дете.
— Всичко е наред, Роб. Аз ще бъда с теб. Всичко ще свърши съвсем скоро.
Тя му се усмихна и той веднага се почувства по-добре. Какво би правил без Джой? Тя беше променила живота му. Беше всичко за него.
Двамата слязоха заедно от колата и поеха към църквата.
7
Спалнята им беше на третия етаж на хотел „Женевиев“ в Кап Фера, с изглед към градините и терасите. Слънцето вече блестеше ослепително на яркосиньото небе. Изминалата седмица беше прекрасна: отлична храна, великолепно вино, общуване с обичайните посетители на Средиземноморието. Но въпреки всичко това сър Магнъс Пай не беше в настроение, докато приключваше с опаковането на багажа си. Писмото, което беше пристигнало преди три дни, беше успяло да му развали почивката. Искаше му се проклетият викарий изобщо да не го беше изпращал. Това беше съвсем типично за църковните служители — непрекъснато се бъркаха в живота на другите и правеха всичко по силите си, за да им развалят удоволствието.
Жена му лениво го наблюдаваше от балкона, където пушеше цигара.
— Ще изпуснем влака — каза му тя.
— Влакът потегля след три часа. Имаме предостатъчно време.
Франсес Пай смачка цигарата си и влезе в стаята. Беше смугла, властна жена, малко по-висока от мъжа си и определено по-внушителна. Той беше нисък и закръглен, с червендалести бузи и тъмна брада, която колебливо пълзеше нагоре по тях, като че ли неспособна да скрие цялото му лице. Вече беше на петдесет и три години и обичаше да се облича по начин, който подчертаваше възрастта му и положението му в обществото — носеше скъпи костюми с жилетка, ушити по поръчка за него. Двамата бяха необичайна двойка: като провинциален аристократ и холивудска актриса може би. Или като Санчо Панса и Дулсинея дел Тобосо. Благородническата титла беше негова, но отиваше повече на нея.
— Трябваше да заминеш веднага — каза му тя.
— В никакъв случай — изръмжа в отговор Магнъс, докато се опитваше да затвори куфара си. — Тя беше просто икономката на имението, по дяволите.
— Но живееше с нас.
— В къщичката на портиера. Това изобщо не е същото.
— От полицията искат да говорят с теб.
— От полицията могат да говорят с мен, когато се върна. И без това нямам какво да им кажа. Викарият пише, че се е спънала в някакъв електрически кабел. Лоша работа, но какво съм виновен аз? Да не искат да ме обвинят, че съм я убил?
— Това не би ми се сторило толкова невероятно, Магнъс.
— Е, няма как да съм бил аз. През цялото време бях тук, заедно с теб.
Франсес Пай продължи да гледа как мъжът й се бореше с куфара. Не предложи да му помогне.
— Мислех си, че си привързан към нея — отбеляза тя.
— Беше добра готвачка и се справяше добре с чистенето. Но ако трябва да ти кажа истината, в действителност не можех да я понасям — нито нея, нито сина й. Винаги съм смятал, че у нея имаше нещо сбъркано — непрекъснато обикаляше наоколо с онзи поглед… като че ли знае нещо повече от всички останали.
— Въпреки това трябваше да отидеш на погребението.
— Защо?
— Защото хората от селото ще забележат, че те няма. И няма да те обикнат повече заради това.
— Те и без това не ме обичат. И ще ме заобичат още по-малко, когато разберат за Дингъл Дел. Но какво ме интересува това? Нали не съм се записал за участие в състезание по популярност? Точно това е проблемът на живота в провинцията. Хората не се занимават с нищо друго освен с клюки. Нека си мислят, каквото си искат. Нещо повече — да вървят по дяволите, всички до един.