Колкото до господин и госпожа Уайтхед, Джефри изобщо не ги харесваше и никога не разговаряше с тях, ако не се налагаше. Според него двамата си оставаха лондончани и нямаха никаква работа в Саксби на Ейвън. И без това в селото нямаше нужда от антикварен магазин. Само заемаше място. Всеки можеше да вземе някое старо огледало, стенен часовник или нещо подобно, да му сложи една абсурдна цена и да го нарече „антика“, но каквото и да беше това нещо, то си оставаше вехтория — и толкова по-зле за всички, които бяха убедени в противното. В действителност Джефри им нямаше вяра — нито на единия, нито на другия. Струваше му се, че си придават вид на нещо, което не бяха — точно като онези неща, които продаваха в магазина си. А и защо бяха дошли на погребението? Те почти не познаваха Мери Блекистън — а тя със сигурност никога не беше казвала добра дума за тях.
От друга страна, доктор Редуинг и нейният съпруг имаха пълното право да бъдат тук. Именно тя беше открила тялото заедно с Брент, градинарят на имението, който също беше дошъл на погребението и сега стоеше, стиснал каскета си в ръка, а къдравата коса му влизаше в очите. Емилия Редуинг винаги беше живяла в селото. Преди нея в лекарския кабинет беше работил баща й, доктор Ренард. Той не беше дошъл днес, но това не беше изненада за никого. Старият доктор живееше в дом за възрастни хора в Траубридж и се говореше, че и той самият няма да е още дълго на този свят. Джефри никога не се беше разболявал от нищо сериозно, но го бяха лекували и двамата. Всъщност старият доктор Ренард беше помогнал на жена му да роди техния син — като акушер и лекар едновременно, както често се случваше преди. Ами Артър Редуинг? Той слушаше словото на викария с изражение, което издаваше едва ли не досада и нетърпение. Беше хубав мъж. В това нямаше никакво съмнение. Художник, макар че не беше изкарал пари от това. Май беше нарисувал един портрет на лейди Пай преди известно време, в имението. Във всеки случай, и двамата бяха от хората, на които може да се разчита. Не бяха като семейство Уайтхед. Беше му трудно дори да си представи живота в селото без тях.
Същото можеше да се каже и за Клариса Пай. Няма спор, че се беше издокарала специално за погребението, и изглеждаше малко абсурдно с тази шапка с три пера. За къде се беше нагиздила така? За коктейл? Въпреки това Джефри й съчувстваше. Сигурно не й беше лесно да живее тук, а собственият й брат да се държи като господар с нея. Той нямаше никакви грижи, перчеше се насам-натам с луксозния си „Ягуар“, а сестра му работеше като учителка в местното училище при това не беше лоша учителка, въпреки че децата не я обичаха особено. Сигурно защото усещаха, че е нещастна. Струваше му се, че тя прекарва половината си живот в църквата. Непрекъснато я виждаше да влиза и да излиза оттам. Трябваше да й се признае, че доста често спираше да поговори с него, но от друга страна, тя и нямаше с кого другиго да си говори — освен когато падаше на колене. Малко приличаше на брат си, сър Магнъс, по начин, който съвсем не беше изгоден за нея. Но ако не друго, поне беше проявила достатъчно приличие, за да дойде на погребението.
Някой кихна. Беше Брент. Джефри го видя как си избърса носа с ръкав, а сетне се озърна. Нямаше никаква представа как да се държи сред хората, но в това нямаше нищо изненадващо. Брент прекарваше по-голямата част от живота си съвсем сам, и за разлика от Клариса явно го предпочиташе такъв. Работеше до късно в имението, а понякога след работа отиваше в „Лодкаря“, за да изпие нещо или да вечеря — там винаги му пазеха маса и стол с изглед към пътя. Но не разговаряше с никого. Не общуваше с хората. Джефри понякога се питаше какво ли се върти в главата му.
Той не обърна внимание на останалите опечалени, а се съсредоточи върху момчето, което беше пристигнало с катафалката: Робърт Блекистън. Джефри изпитваше съчувствие и към него: все пак погребваха майка му, макар че двамата се държаха един с друг като куче и котка. В цялото село се знаеше, че двамата не се спогаждат, а Джефри действително беше чул с ушите си какво й беше казал Робърт онази вечер пред „Кралския герб“ — точно преди да се случи злощастният инцидент с нея. „Защо не пукнеш? Искам да си почина от тебе!“ Е, никой не можеше да го обвинява заради това. Хората често казват неща, за които след това съжаляват, а никой не би могъл да предвиди какво ще се случи. Сега момчето изглеждаше толкова нещастно, колкото можеше да се очаква, застанало до онова спретнато, хубаво момиче, което работеше в кабинета на докторката. Всички в селото знаеха, че двамата са сгодени, и те наистина много си отиваха. А Джефри виждаше, че тя се притеснява за него. Личеше си по изражението й, както и по начина, по който го държеше за ръката.