— Той знаеше за женитбата — каза Робърт. — И нямаше абсолютно никакви възражения. Защо да е против? Джой е прекрасно момиче — и да, вие сте прав, той винаги се е отнасял добре с мен. Той искаше да бъда щастлив.
— Съгласен съм. Но ако не успеем да открием една обща причина за двете убийства, каква би била алтернативата? Дали е възможно в Саксби на Ейвън да има двама убийци, които са действали независимо един от друг, със съвсем отделни и различни мотиви? Това ми се струва малко вероятно — меко казано. А може би едната смърт по някакъв начин е предизвикала другата? Вече знаем, че Мери Блекистън е била събрала множество тайни за живота на жителите на селото. Дали е знаела нещо за някого, заради което е била в опасност — и може би е казала за това на сър Магнъс? Да не забравяме, че той е бил най-довереният й събеседник.
А докато обмислях всички тези въпроси, пред мен се представи и едно трето престъпление. Защото вечерта след погребението на Мери Блекистън някой е проникнал с взлом в имението „Пай Хол“. Престъплението приличаше на обикновен обир, но в един месец, в който са загинали двама души, вече нищо не е толкова обикновено. И скоро се оказа, че това наистина е така — защото, макар и в Лондон да е била продадена една сребърна катарама; всичко останало от тази кражба просто е било захвърлено на дъното на езерото. Каква беше причината за това? Дали крадецът е бил възпрепятстван да довърши делото си, или поначало целта му е била друга? Дали просто не е искал да направи така, че среброто да изчезне, вместо да извлече лична облага от него?
— Имаш предвид, като някаква провокация? — попита Чъб.
— Сър Магнъс се е гордеел със своето сребро от римско време. Това е било част от наследството му. Беше възможно да е било взето с единствената цел да го уязви. Тази мисъл наистина ми мина през главата, инспекторе.
Тип се приведе напред, преди да продължи:
— А в този случай имаше и още един аспект, който ми беше особено трудно да разбера. Имам предвид поведението на Мери Блекистън.
— И аз никога не я разбрах — промърмори Робърт.
— Нека разгледаме отношенията й с вас самия. Тя е изгубила единия си син при трагичен инцидент, след което е започнала да проявява извънредно внимание, власт и желание за контрол. Знаете ли, че се срещнах и с баща ви?
Робърт го изгледа с широко отворени очи.
— Кога?
— Вчера. Моят колега Фрейзър ме откара до дома на вашия баща в Кардиф. И той ми разказа множество интересни неща. След смъртта на брат ви Том вашата майка е издигнала стена около вас. Дори на него не е било позволено да ви доближава. Тя не е можела да понесе мисълта, че може да ви изпусне от поглед — и точно затова например се е ядосала толкова, когато сте взели решение да заминете за Бристъл. Това е единственият случай, когато си е позволила да спори със сър Магнъс — който неизменно е бил мотивиран единствено от желание да направи добро за вас. И всичко това е съвсем обяснимо. След като е изгубила едното си дете, за една жена е съвсем естествено да развие подобно отношение към другото. Освен това разбирам и как подобни отношения лесно могат да станат некомфортни и дори мъчителни. Споровете между вас двамата са били съвсем естествени. Това е много жалко, но е било неизбежно.
Но има и нещо, което не разбирам. Защо е била толкова против вашия брак? Това вече не е обяснимо. Нейният син си е намерил, ако ми позволите да се изразя по този начин, очарователна спътница в живота в лицето на госпожица Сандърлинг. Тя е местно момиче, от добро семейство. Баща й е пожарникар. Тя работи в лекарския кабинет. И няма никакво намерение да накара Робърт да напусне селото. Това е перфектен съюз — но въпреки всичко, от самото начало, Мери Блекистън реагира с неизменна враждебност срещу него. Защо?
Джой се изчерви.
— Нямам представа, господин Тил.
— Е, нека ви помогнем тогава, госпожице Сандърлинг — обади се Чъб. — Защото брат ви е болен от синдрома на Даун.
— Пол? Какво общо има всичко това с него?