— Госпожа Блекистън е записвала мислите си в един дневник, който открихме междувременно. И по някаква причина си е наумила, че това състояние ще се предаде по наследство на евентуалните внуци, които ще й родите. Това й е бил проблемът.
Тип поклати глава.
— Извинявам се, инспекторе — каза той. — Но не съм съгласен.
— Според мен се е изразила съвсем ясно, Тип. „… тази ужасна зараза в нейното семейство…“ Написаното е ужасно. Но несъмнено е написано от нея.
— Написаното би могло да бъде разтълкувано погрешно — каза Тип.
Той въздъхна, преди да продължи:
— За да разберем както трябва Мери Блекистън, се налага да се върнем назад във времето до онзи момент, който е определил насоката на целия й живот.
Тип за кратко се обърна към Робърт:
— Надявам се, че този въпрос няма да ви разтревожи. Говоря за смъртта на брат ви.
— През по-голямата част от живота си съм живял с тази мисъл — отвърна Робърт. — Нищо от това, което можете да кажете сега, няма да ме разтревожи допълнително.
— В този инцидент имаше някои неща, които ме озадачаваха. Нека да започна с начина, по който е реагирала вашата майка на случилото се. Наистина не разбирам какво е обяснението за поведението на една жена, която продължава да живее на същото място, където се е случил този инцидент — там, където е загубила детето си. Ден след ден тя минава покрай онова езеро, така че ми се налага да се запитам: дали се наказва сама заради нещо, което е сторила? Или заради нещо, което знае? Дали е възможно да е мотивирана от усещане за вина, още от онзи ужасен ден насам?
Аз посетих жилището на портиера и се опитах да си представя какво е било усещането за нея — както и за самия вас, всъщност — да живеете заедно на онова мрачно място, обсадени от дърветата, в неизменна сянка. Жилището не ми разкри много тайни, но все пак имаше една мистерия — стаята на втория етаж, която майка ви е държала заключена. Защо? Какво е било предназначението на тази стая и защо никога не е влизала в нея? В стаята не беше останало много: само едно легло и една маса, а в чекмеджето на масата — нашийник от куче, което също е намерило смъртта си.
— Бела — каза Робърт.
— Да. Бела е била подарък от баща ви за брат ви, а сър Магнъс не я е искал в имението си. Когато вчера говорих с баща ви, той предположи, че сър Магнъс е убил кучето по най-жесток начин. Нямаше как да бъда уверен в това, но ще ви кажа какво си помислих. Брат ви намира смъртта си от удавяне. Майка ви пада по стълбите. Сър Магнъс става жертва на брутално убийство. А вече знаем и за Бела, куче от смесена порода, което е убито. Още една насилствена смърт, която да добавим към все по-дългия списък от случаи на насилствена смърт, свързани с имението „Пай Хол“.
Защо беше запазен там този кучешки нашийник? А в стаята имаше и още нещо, което веднага ми направи впечатление. Това е единственото помещение в цялата къща, от което се разкрива изглед към езерото. Този факт сам по себе си ми се стори особено важен. И след това се запитах — какво е било предназначението на стаята, когато в тази къща е живяла Мери Блекистън? Бях предположил — неправилно — че това е била стаята, в която е било или вашето легло, или леглото на брат ви.
— Майка ми шиеше в тази стая — каза Робърт. — Ако ме бяхте попитали, щях да ви кажа.
— Нямаше нужда да ви питам. Вие споменахте, че двамата с брат ви сте играли на една игра, при която сте си почуквали по общата стена на стаите си, за да си предавате кодирани съобщения. Следователно стаите ви са били съседни, така че тази стая в края на коридора очевидно не е била една от тях двете, а е използвана за друго. Тъй като майка ви често се е занимавала с шиене, ми се струваше доста вероятно да е обичала да работи именно там.
— Всичко това е много хубаво, Тип — обади се Чъб. — Но не разбирам накъде ни води.
— Вече почти пристигнахме, инспекторе. Но нека първо да разгледаме начина, по който се е случил този инцидент — защото, както вече споменах, това също повдига някои въпроси.
Според показанията както на Робърт, така и на баща му, Том е издирвал къс „злато“, което в действителност е било скрито в папура на брега, защото точно там го е оставил сър Магнъс. Да не забравяме, че той вече не е бил малко дете. Бил е на дванайсет години. И е бил умно момче. Налага се да ви попитам — наистина ли е възможно да е влязъл в студената, кална вода с погрешното убеждение, че златото е било там? Доколкото разбрах, игрите на двете момчета са били много строго организирани. С това се е занимавал сър Магнъс, който е укривал съкровището и е оставял много точни и специфични указания. След като Том е стигнал до брега на езерото, сигурно се е досетил къде може да открие златото. Но не е имало никаква нужда да го подминава, за да влиза в самото езеро. Това е напълно необяснимо.